Кога π е приблизително 6?
Какво искат (отляво надясно) ВБВ, Мария Калинова, Димитър Божков, Камелия Спасова, Юнуз М. Юнуз, Огнян Касабов?
Вж. платформата, въпросите, проблемите и отговорите в ΧΑΟΣ (редакторски манифест).
Фотографиите са на Яна Лозева.
Повече информация За π и Снемане на π.
Интервюто по-долу е публикувано на 29 април 2020 г. в „Литературен вестник“, бр. 17. То е част от поредицата разговори под надслов: Миглена Николчина пита „Какво се случва в новата българска поезия?“. В същия брой можете да прочетете отговорите на Манол Пейков, Лора Ненковска, Иван Христов, Виргиния Захариева и Мария Калинова.
Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?
Няма някакво всеобщо и плътно „трябва“ в поезията. Защото ако има нещо универсално нормативно, то би било твърде абстрактно, прозрачно и тривиално. Например: поезията трябва да докосва, да се бори за истината, справедливостта, да бъде автентична и искрена, да се помни наизуст. Всичко това е ясно и повтаряно многократно. Тя освен това трябва да разширява хоризонтите на човечеството. Това също често се припомня. Добре, но оттук не следва много, защото поезията в Беларус, Франция, Мексико, Йемен, Великобритания, Индия или Грузия не е една и съща. На нито едно от тези места тя не е и вътрешно еднородна. Точно както е и у дома. Затова плътното „трябва“ – това, което наистина ни задължава да правим поезия – ще е много по-специфично, по-контекстуално, то няма да важи всеобщо и не се отнася до всички поети. Ще изброя няколко такива линии на ограничено, но плътно „трябва“.
(1) Първо, бих се радвал съвременната поезия едновременно да осмисли и почувства прехода и неговите следствия. Ако разгледаме периода след 1989 г., то литературата ни успя да улови политическото, при това веднага – още през 90-те; но тя не успя да изрази социалното. Това ми се струва впечатляващ пропуск. От тази гледна точка бих искал поезията да работи върху своя локален и социален контекст, за да опита да го изрази всеобщо. Днес това се оказва много по-трудно, отколкото отразяването на глобалното. Щом е по-трудно, нека се захванем с него. Между другото объркването на политическото (нормативното управление и властта) със социалното (контекстуалното състояние и динамика на самото общество) – точно това объркване е много характерно за самото политическо, за неговия поглед. Това е и една от причините политиката ни да е толкова сляпа за социалните травми. В политически и в литературен план подобно пропускане е много болезнено, а в дългосрочен план то ще е опасно за всички.
(2) Второ, трябва периодично да се минава отвъд езика: мисъл – слово – дело. Връзката в тази триада е впечатляващо сложна. Но за поезията тези нишки лесно се разплитат, тя понякога с такава лекота преминава от мисъл през слово към дело, че изглежда почти неезикова. Разбира се, работата върху езика е наистина ключова; но този ключ отваря езика и излиза извън него. Това според мен е едно от най-вълнуващите събития в литературата изобщо.
(3) Трето, казва се, че авангардът бил мъртъв, че експериментите били приключили и т.н. Изглежда, че те нямат вече социална или критическа функция, има умора. Вместо това приличат на елитарни словоблудства, на вманиачени, маниерни и неразбираеми самозадоволявания. „Стига с тези експерименти!“ Казват: ето ги кулите от слонова кост, в които опиянени от себе си живуркат някакви еклектични и високомерни псевдопоети и т.н. Обвиненията са ясни и са всъщност етически, а не толкова естетически, но откога е така? Откога е тази промяна?
Изглежда, поне на пръв поглед, че 90-те са били последното десетилетие за експериментиране. След това започна нормализацията. Това ми се струва най-важната промяна, защото тя обхваща все повече и повече територии: икономика, политика, култура (в частност литературата). Нормализацията е много по-мощна и жизнена от авангарда, още повече че той започна да се изхабява. Затова – точно в този момент и днес – експериментирането в поезията трябва да продължава. Накратко: ако времето за експерименти е отминало, то точно това е времето за експерименти.
Но какво всъщност означава експеримент? Експериментът има много лица, защото това е разширяване или преобразуване на границите и очакванията, а това може да се отнася до институциите, до стила, темите, формата, до светогледа, до културите, от които черпим вдъхновение и т.н. – експерименталната литература е многообразен континуум, това е именно литературната далечина. Когато се разширяват хоризонтите, то ние самите израстваме (така се връщам към това, с което започнах този отговор). Някои поети възразяват, че експерименталността е самоцелна и затова вредна. Какъв късмет обаче имаме, че човешките същества експериментират и в науката, и в изкуството, че разширяват постепенно своя кръгозор и осъществяват своята автономия. Това е страхотно екологично богатство, разнолика култура. Днес трябва да се обърнем към тези форми на живот, които са изоставени и запокитени встрани. Не може да се отрече, че ще има и проблеми при експериментирането, но нали нашата отговорност като хора е да се справяме именно с тези проблеми – естетически и етически, – а не да се откажем от хоризонта си. Късогледството може да е самоубийствено, предпочитам експериментите – в тях има риск и просвета.
Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?
„Най-същественото събитие в българската литература за последните 15 години е, че тя преживя медийно-пазарна нормализация и институционализация. Този процес ще се засилва“ (ΧΑΟΣ, 2015)[1]. Какво днес се е променило спрямо това наблюдение? Пет години по-късно всичко е точно така, както беше 10 години по-рано.
Но нека разширя описанието на проблема. Ако говорим за статукво, то не говорим за отделни поети, а за тенденции. И се изисква описание не само на реда, т.е. на повсеместната нормализация, но и на безредието, т.е. на конфликтите, неуспехите или мъртвите остатъци от провалите в борбата срещу нормализацията. Статуквото обаче не включва и двете, защото то включва само реда; разбира се, безредието може да функционира единствено спрямо някакъв ред, така че то се е присламчило по неизбежност отвън. Но какъв е този ред, какво включва статуквото?
(1) Първа стъпка: реалното! След 2000 г. едно от най-важните събития е обръщането към реалността. Това не е само загърбване на възможното и експеримента, това е умора от самия език, това е изчезването на илюзиите и надеждите от 90-те. Езикът трябвало да стане прозрачен и да работи директно с нещата: да бъде инструмент, да не се изолира в себе си, да бъде разбираем, да се обърне към реалното. Прекрасно, но кое е реалното?
(2) Втора стъпка: търсене на реалното? Всички знаем, че думата „реално“ е много ловка и хитра, включително когато става дума за литература или пък за поезия. Дали става дума за реализма на ХІХ в., или пък за някакъв неясен съвременен натурализъм? Или да бъдем по-конкретни: дали става дума за ангажираната литература (тип Ботев), или пък за социалния реализъм (тип Смирненски), или пък за соцреализма (тип Пеньо Пенев), или пък за парадоксалния реализъм на авангарда (тип Константин Павлов) и т.н.? Търсенето на съвременния реализъм е много ценно и смислено, защото така ще придадем облик на целия ни контекст, при това чрез самото издирване. Но въпросът е: има ли изобщо търсене?
(3) Трета стъпка: реаллитератур. Не се вижда издирване на реалното, въпреки това то присъства като дадено. Ние всъщност не го търсим, тъй като сме го получили наготово. Не полагаме усилия, не се взираме къде е. Днес пред нас има две водещи тенденции, които оформят бързата конюнктура на новото статукво, т.е. това, което сме получили като подарък. Първата тенденция е пазарът. Втората е автентичността без риск.
Казват: „такива са условията“, и ето че трябва да се съобразим с реалното, затова я наричам реаллитератур. А това означава да привикнем с неизбежните и повсеместни пазарни отношения или с подкрепата за непазарните изкуства и жанрове през специални държавни мерки или през благотворителност (а това също е част от конюнктурата на пазара). Хората свикват с реалността. Точно спрямо тази двойна ос се появяват и спорадични съпротивителни сили в поезията. Те дори и да не се назовават експлицитно „антипазарни“, много често функционират така. Към всичко това се добавя втората тенденция на реалното: автентичното и искрено писане, в което няма никакъв риск. Става дума за популярните кратки форми, силни чувства, съчетани с градска духовност и хипстърска духовитост. Тук ключово е впечатляващото съчетание от наивизъм, мекота, непосредственост, искреност и красота (понякога вместо красота се появява грозота, но в случая това е едно и също). Тази нова автентичност е много демократична: в нея качествено става онова, което е най-много и най-често харесвано. Затова по един чудесен начин пазарното и автентичното взаимно се усилват: всъщност пазарът е естествен, а автентичното се продава добре. Поради тази причина съвременната реаллитератур има стабилна структура и ще трае дълго. Мисля, че цялото това описание е относително коректно и го споделям без упрек, цинизъм или ирония – в рамките на тази тенденция има добри творби.
Независимо от всичко анализът е важен, защото трябва да знаем къде живеем, какво е сегашното натрапчиво, но невидимо статукво и защо толкова употребявана е днес думата „забавление“. Ако не го разберем или ако го проумеем със закъснение, то ще се окажем инертни, подвластни, зависими, без избор, и разбира се, няма да има шанс за промяна на конюнктурата, а тя е такава от около двайсет години.
Но горното описание означава и още нещо – след 2000 г. и в литературно, и в политическо отношение започва опитомяване и дори загърбване на плурализма. На пръв поглед днес „всичко е позволено“, но всъщност има ясна канализация и „естествена“ йерархия, които по категоричен начин филтрират възможния плурализъм. Думата „плурализъм“ беше много ключова за началото 90-те: тогава имаше много пътища и възможности за бъдещето, имаше алтернативи, но тази идея постепенно изгуби своето очарование и привлекателност. Това си личи и в литературата. Тази нова (не само медийно-пазарна) нормализация се съпътства от поредица периферни културни провали и скандали – засега неуспешни опити за съпротива срещу нея. Това всъщност е закъснялото безредие около реда. Статуквото се храни от тези свои победи срещу маргиналността. Но когато нещо умира в рамките на културата (дори и като неуспешна съпротива), то може да бъде основа за следващи начинания. Поне такава е надеждата.
Най-окуражаващото е, че на целия този фон продължават да се появяват забележителни съвременни автори. Всъщност както е било и преди. Българската поезия изглежда изключително витална, щом става дума за индивидуални таланти. Но тенденциите в бързата конюнктура не трябва да се пропускат, а ако трябва да се разсъди още по-глобално, може да се каже, че истински кризисната точка на българската литература ще бъде, както обикновено, съдбата на българския език. В тази връзка може да се посочи, че националната ни литература все още не знае какво да прави нито с българската литература извън страната (писана на български или на чужд език); нито осмисля наличието в България на два други големи езика освен официалния – турски и ромски; нито сме изяснили отношението си към литературата на македонски. Накратко: нямаме живо понятие за българска литература.
Такива експерименти вече има и все повече ще има: програми за правене на поезия. Как човекът би могъл да се конкурира с машината като поет? Каква е поезията на бъдещето?
Няма да се конкурира, но може да си сътрудничи. Интересно би било да подобрим тези програми, и в тяхното разработване, и в тяхното използване. По този начин ще открием нещо и за самите нас – самопознанието не е лош резултат. Но много по-интересно е, ако можем да създадем не просто програми или изкуствени интелекти, а изкуствени поети: така ще разберем още повече за себе си, ще изпитаме по-силен страх, по-силно отблъскване, а в тази по-крайна форма ще търсим още по-интензивно алтернативи. Ясно е, че дотук говоря само за един аспект от този проблем, защото по-същественият момент е свързан с индустриализацията и капитализацията на тези готови машинни продукти – най-късият и икономичен път към удоволствието и забавлението е през алгоритмите и шаблоните. Бизнес проектите в популярната музика могат да са ориентир за бъдещето и на други изкуства, защото машинното композиране е в ход. По същия начин създаването на индустриална поезия ще е нещо доста различно от естетическите и научни експерименти с „машините“ за литература.
Ако вземем едно много добро стихотворение, наистина ли има значение дали е написано от машина, от човек, или от изкуствен поет? Разбира се. Защото въпросът не е само в конкретното стихотворение – дали то е дълбоко, дали има спазена метрика, дали е иновативно – въпросът за поезията е свързан и с това, че човек свързва, синтезира, конструира, т.е. улавя и себе си, и контекста в едно цяло. Това преплитане на всеобщото, страничното и единичното демонстрира колко е важно не само създаването и „производството“ (през хора или през програми за поезия) на конкретна творба, а точният момент за появата на стихотворението и неговата случайна и контекстуална роля – нишките, които то пуска във всички посоки. Този усет за контекста засега е алгоритмично и технически невъзпроизводим. Тъкмо това отличава стихотворенията, написани от хора, спрямо стихотворенията, написани чрез съвременните програми, които са създадени на свой ред от хора. Това отличава и интензивната комбинация от изчислими действия и отношения, с които се съобразяваме – наречена по-горе конюнктура (conjuncture) – от непрекъснатото и сложно разширяване на явленията, при което има взаимодействие, преживяване и преобразяване на събития, т.е. контекстът. Вместо изчислимата конюнктура на реалното, по-вълнуващ е неизчислимият контекст на действителното, където няма правило. Ние все пак сме родени в космоса.
Твърди се, че нещо може да отмре с установяването на тази всепоглъщаща технологизация. Тя изглежда дехуманизираща. Да, разни неща умират, изчезват и после стават невъзвратими. Изчезвали са цели цивилизации и култури; залинявали са определени изкуства, жанрове, умения или занаяти. Трябва да сме наясно, че културата е едновременно много витална и много крехка. Не смятам обаче, че трябва да оставаме много дълго време в траур. Добре е да помним и да редактираме, да знаем какво е миналото и да създаваме идното. Ако поезията залинее или ако тя вече е залиняла, то това е част от по-общ процес и трябва да приемем тази кончина или пък слабост. Това, което 90-те ни научиха, е, че човек трябва да издържа на провалите, те са наш постоянен спътник. Не изпитвам тъга, нито страх от бъдещето, съжалявам само, че няма да преживея това, което ще дойде.
Амбицията на 1980-те години е до голяма степен опит за изпълнение на изтласканата по време на комунизма Пенчо-Славейкова програма, програмата на кръга „Мисъл“ – да се мисли и прави българската поезия като световна поезия, с мащабни идеи отвъд идеологическите клишета (вж. антологията „Последните поети на 80-те“). Това съвпада с масираното и последователно превеждане на стари и нови световни поети в поредици като „Световни поети“, „Поетичен глобус“ и пр. 1990-те преобръщат тази програма, като изваждат на преден план самата българска традиция в нейните основания – имам предвид „постмодерното“ проиграване на кръга „Мисъл“ от „четворката от „Литературен вестник“. Виждате ли в съвременната поезия опит да бъдат преработвани тези две традиции?
Да, има такива неизбежни преработвания – дори бих казал, че никой не може същински да напусне тази дилема. Затова искам да кажа две по-общи неща за световното и родното. Първо, между тях не се избира чрез изключване. В поезията винаги се създават невероятно разнообразни съчетания между тези две абстрактни крайности. Съответно се разполагаме по-близо или по-далече спрямо двете убежни точки. Това множество от хибриди и варианти е очарователно.
Моите предпочитания в поезията са на страната на радикалната хибридност, а това означава максимално отворена и световна поезия (тя трябва да е толкова всеобща, че да се вълнува от нечовешкото, от космоса, от новата природа), в която обаче са радикално вплетени както локални, така и родни реалии, теми или болки. За „родното“ е ясно, но за „локалното“ искам да уточня, че става дума за включване на всякакви периферни култури – например грузинската или лужишката. Те трябва да се приобщават в родната ни култура, защото това е огромно богатство от незабелязани от нас светове. В това отношение сме изостанали, втренчваме се периодично в едни и същи културни реалии, а други не забелязваме. Радикалната хибридност, за която говоря, е всъщност много нестабилно съчетание и това силно ме привлича, хаотично е: в него има и ред, и безредие. Разбира се, радикалната хибридност не стои по средата между световното и родното, а по-скоро клони към локалното, защото има ли „непреводими“ моменти, то поезията не може да е напълно световна.
Но има и втори още по-важен момент, с който трябваше да започна, но сега с него ще завърша: светът е родното.
Бахтин нарича романа „млад жанр“, понеже, за разлика от епоса и лириката, той е възникнал след изобретяването на писмеността. Това, което наричаме поезия – независимо как се е наричало в различните епохи и езици, независимо как се е изпълнявало и възприемало – е универсална черта на всички култури. Трябва ли съвременният поет да има съзнание за тази колосална съкровищница, или по-скоро трябва да я забрави? Или трябва поетът да бъде първичен и органичен?
Няма правило: може да помни, може и да забрави. Има риск обаче. Рискът е, че ако не чете, ако не познава тази мащабна традиция, то поетът често ще напише това, което вече е било съчинено: „Две хубави очи. Душата на дете…“, „седя под тази // светлина // гледайки Буда…“, „…избил окото на баща ми, // подарил му тунел през главата“, „и лежи в пръстта аленото цвете…“, „Дано студът не покоси листата // на твоя цвят, преди да е цъфтял.“, „Тъгуват, боли ги. // И не знаят защо ги боли. // И не знаят защо тъгуват“. Няма смисъл тези стихове да се пишат отново, освен ако не сте двойник на Пиер Менар. Да не говорим, че чисто статистически е много по-вероятно повторното им написване да не е идентично и да звучи малко неудачно: „Гледам твоите красиви очи // като душата на дете ме греят…“ и т.н. Накратко казано: рискът при незнанието е дългосрочна тривиалност и баналност. Разбира се, трябва да си признаем, огромна част от нещата са така и така толкова банални.
Но да, отново бих казал: няма правило. Първичното може да е освобождаващо, незнанието понякога дава волност. Но щом няма правило, то нито първичното може да те спаси, нито познаването на традицията.
Повече от всякога, поезията днес е изтласкана както от романа, така и от синтетичните форми, направени възможни от новите технологии – кино, видеоигри. От друга страна, тя е най-„евтиното“ изкуство – не изисква големи екипи и оборудване, дори – за разлика от романа – като че ли не изисква и време, залягане над „белия лист“. Като прибавим лесната достъпност на публикуването (на хартия или в мрежата), не създава ли това усещането, че поезията е прекалено лесна, че всеки го може, всеки е роден поет, и не води ли това до по-нататъшна девалвация на поезията като техне, умение, изкуство?
(1) Радвам се, ако поезията изглежда толкова лесна. Освен това е хубаво да има и евтини изкуства, както и масови лирически прояви, ежегодни олимпиади по поезия, в които всеки може да участва. Нямам никакви възражения и срещу това, че всеки е роден поет. Всичко това – леснината, достъпността, вродеността – са прекрасни терапевтични инструменти. Такава поезия дава възможност за изразяване, тя е начин за израстване, тя поощрява децата да творят, тя е демократична. Тя има и психологическа, и социална роля, а това категорично не бива да се подценява. Девалвация би имало единствено ако това се превърне във всеобщ и задължителен принцип на поетическото. Разбира се, една всемирна асамблея на вродената поезия би била много уморително преживяване за огромна част от самите участници. Много характерно е, че докато целта е чрез поезията да се постига терапевтичен ефект, то хората са по-склонни да споделят и декламират, отколкото да изслушват или да четат останалите. Поетичната олимпиада може да се окаже монологична полифония: милиони стадиони от декламиращи едновременно поети. Представям си, че би било прекрасно да се наблюдава това от Международната космическа станция. Но всичко дотук не са проблеми на поезията, а казуси с Homo sapiens. Ние си страдаме като живи същества, неизбежно е.
(2) Радвам се, ако поезията е изтласкана по такъв продуктивен начин – чрез заместване. Това означава, че хората имат нужда от други неща и успяват да намерят и да създадат съответните форми, които да ги удовлетворяват по-добре – романи, кино, видеоигри, музика. В такъв случай не бих тъгувал за поезията, тя е свършила това, което трябва. Но дали поезията е наистина изтласкана? Не бива да се забравя, че музикалните текстове са лирика. При това в класическия, античен смисъл на думата: това си е почти китаристика. Да обърнем внимание, че хората често знаят тези текстове наизуст, пеят ги със страст и опиянение – правят го ритуално заедно с хиляди непознати в концертни зали или пък наум, или пък затворени със слушалки по улицата. Вдъхновяват се от лириката, откриват в нея важни – емоционални, политически или социални – послания, плачат, цитират ги. Лириката е в страхотен бум от десетилетия, а това означава, че част от поезията е толкова жива, че е станала масова, че е навсякъде – затова е невидима. Изумително е, че поетите понякога не я разпознават като поезия. Може би сме свикнали да мислим поезията само като учебен материал, само като публикувана на книжен носител, единствено като не-музикална, самостоятелното изчистено слово, езикът сам по себе си. Но това е доста късно и редукционистко схващане. То не е коректно нито в по-широк исторически мащаб, нито в по-дълбок понятиен план.
У нас като че ли предпочитаме да премълчаваме рисковете на творчеството, близостта на твореца до саморазрушението и лудостта. Да, то може и да крепи, да дава кураж и сила – да припомним изказването на Гьоте, че смъртта на героя му Вертер позволява на автора му да избере живота. Но това може и да не се получи. Трагичният край в последните години на Мария Вирхов и съвсем неотдавна на Николай Атанасов предизвика много слаб отзвук може би тъкмо защото самото им творчество е свидетелство за рисковете на Орфеевото слизане в преизподнята. Не говори ли слабото регистриране в културната общност на тази среща на поетически и жизнен риск в тяхното творчество за еснафско, кухненско отношение към поезията; нещо като да печеш сладки в неделя?
Въпросът съдържа много личен и личностен момент, който бих искал съзнателно да пропусна. Познавах и двамата, Мария Вирхов по-скоро през нейните творби. Тя и Николай Атанасов са наистина в диаметрална противоположност на „еснафското, кухненско отношение към поезията“, но всъщност не искам да говоря за това противопоставяне, след като вече ги няма. Само ще припомня, че не само в смъртта си, но и в живота си тяхната поезия остана някак встрани, въпреки искреното признание, което получиха от някои поети и читатели. „Встрани“ може би е добро място сред конюнктурата, в която живеем: дали там има възможност да се съхраниш по-дълго?
Това са противоречия, с които винаги ще се срещаме. Страданието не е никаква гаранция за добра поезия. Добрата поезия не е необходимо свързана със страдание. Поетите, чийто живот съответства на това, което мислят и пишат, могат да бъдат давани за пример. Точно това е другата страна на връзката между мисъл, слово и дело, за която споменах. Много се вълнувам от тази тема – дали творбата трябва да бъде толкова обвързана с автора? Какво става тогава с анонимните творби? Има ли значение кой е написал това или онова, т.е. каква е авторовата функция (както е по-известен този въпрос). Но авторството е отговорност, не може да се пропуска отговорността, нали? Дали качеството трябва да се свързва с биографията и житейската болка? Държим ли наистина на автентичността и какво изобщо означава автентичност без риск? И накрая: това изключва ли машините, които пишат, с тяхната невъзможност за биография (поне на този етап)?
Всъщност не желая да отговарям на тези поставени проблеми, по-скоро бих искал те да останат завинаги като въпроси към самите нас. Убеден съм, че това е по-важно от всеки конкретно предложен отговор.
На 8 ноември 2018 г. излезе книгата „Хаос и безредие. Случайното на езика, литературата и философията“ от Васил Видински, Мария Калинова и Камелия Спасова. Това е първа част от едно по-дългосрочно изследване. Художник на корицата е Съдбина Видинска, а снимката на гърба е дело на Яна Лозева. Тук публикуваме уводните думи към книгата:
Настоящият сборник съдържа разнородни текстове, замислени, а някои от тях и публикувани преди началото на общия ни семинар „Хаос и безредие (философия, литература, наука)“, който се състоя в Софийския университет през академичната 2014/2015 г. Темите, на които са посветени отделните разработки, са: случайността; материалността на художествената творба; техниката в езика и философията; отношението между контекст и дистекст; миметичността и саморефлексията в литературата; философското осмисляне на дистанцията и нейната промяна (близост и далечина); както и двойничеството, изродното (das Unheimliche) и технологичното като фигури на нечовешкото. Повечето понятия, които се свързаха в обсъжданията и дискусиите ни, са функционирали всъщност като аномалии – така се отварят общи полета на несъгласия, които разширяват сетивността или теоретическата чувствителност. Онова, което е пресечна точка между изследователските ни интереси, се манифестира много видимо post factum, като самата тема „постфактум“ е също обсъдена в сборника. Това връщане назад към текстовете е желание да се продължи нещо, което още в началото си е имало случаен характер, но и някаква неумолимост.
Важно е да се каже, че тези теми и проблеми са изходният материал, който вложихме в разработването и провеждането на семинара ни, както и в дискусиите със студентите. Част от идеите и понятията впоследствие бяха употребени и значително разгърнати в „ΧΑΟΣ (редакторски манифест)“ в съавторство с Огнян Касабов, Димитър Божков и Юнуз М. Юнуз („Литературен вестник“, бр. 27, 15 юли 2015 г.). Едно от най-вдъхновяващите за нас неща беше и ще бъде именно съвместността на създаването – концепцията за творчество като яв. Всъщност подзаглавието на настоящия сборник е пряко свързано с тринадесетия тезис от манифеста и неговото разгръщане там: „Днес поезията преодолява опозициите (А срещу не-А) чрез материалността и случайността“. На нивото на езика, литературата и философията случайното е мислено и като техен непериодичен контекст, като външно за епистемата, което предизвика промяна и в условията, и в условността на нейния порядък.
В нито един от текстовете тук не се обсъжда детайлно отношението между хаос и безредие, но за сметка на това всички статии дават много добър ракурс към извеждането на тези две понятия. В този смисъл сборникът има за цел да проследи въвеждането в темата и проблема, защото всички използвани тук термини и техники са част от инструментариума, с който можем да опишем хаоса и безредието, и затова са техни предвестници. Надяваме се тази книга да има също ролята на предвестник. Това ни се струва съществено, тъй като е поредната стъпка от продължителния и непредвидим процес по изследване и редактиране.
Мария Калинова
Васил Видински
Камелия Спасова
Публикувано в Литературен вестник, бр. 37, 7-13.11.2018 г. Графика: Александър Байтошев.
– Тунджер, от какво имаш нужда да ти донесем следващия път като идваме: сладки, цигари?
– Имам нужда от книги, от класици да са, но книги ми трябват.
Даже и в далечното кралство Мумджидам, скрито в недрата на Родопите, кралят на осем порутени каменни къщи и сто овце и кози си мечтае за книги. Електричество може да няма, изворът с водата може да пресъхва, осем години самота в забравена махала в Родопите може да е много тежко, но…
Тази пролет група интелектуалци поде движение за реформи в културата, което се обяви против пазарния принцип в сферата и поиска – наред с други мерки – по-нисък ДДС за книгите. България е единствената страна в ЕС, в която няма такава редуцирана ставка. По-ниският ДДС означава по-евтини издания, по-достъпни за всички. Затова инициативата е похвална. Но поставена в контекст, тя е отворена и за критика.
Редуцирани ставки в България всъщност няма за нищо, с изключение на туристическите услуги. Ако Тунджер (когото срещнах из моя фейсбук фийд) вземе, че отиде на планинско спа, в цената на заплатеното от него ще е калкулиран 9% ДДС. Ако успее да стигне до книжарница (къде е най-близката?), ставката ще бъде 20%. Също – ако си купи хляб от някое село, където такъв изобщо се доставя.
ДДС е данък потребление, заплащан от всекиго (но не и от компаниите), когато купува каквото и да било, дори най-базовите ежедневни стоки. Икономистите го определят като регресивен данък, тъй като хората с по-ниски доходи харчат по-голям процент от заплатите си (у нас – целите) за потребление на най-насъщното.
Тези прости факти са скучни, но лесни за разбиране. Те също така водят до ужасяващи дисбаланси в България – страната с най-високи нива на неравенство в ЕС. Неравенствата са всякакви: подоходни, но също и културни и образователни (срв. проучванията на PISA). И ако първият тип неравенство е твърде битов за хората на духа, то останалите ги касаят пряко. По най-нови данни на Евростат, страната ни е на предпоследно място в ЕС по участие на хората в културни събития, като за най-нискодоходните 20% от населението сме на последно. По четене на книги също сме на опашката.
Миналата есен инициативата за данъчна справедливост Да спрем машината за неравенство се обяви за въвеждането на универсален необлагаем минимум и диференциран ДДС за вода, храни от първа необходимост, лекарства и книги. Мълчанието на българските интелектуалци беше оглушително. Разбира се, никой не е длъжен да подкрепя каузи – особено такива, в които участват политически лица и организации. Но проявеното безразличие беше съзвучно с хронично слабата социална чувствителност в публичното присъствие на нашите културни реформатори.
Вместо рефлексия върху обществените и икономическите процеси, довели до кризата в българската култура, в техните думи нерядко зазвучава пообиденият ропот на хора, по неразбираеми за тях причини останали неразбрани, а и недооценени от една система за оценяване, която иначе подкрепят (пазарната). Наистина, културата трябва да бъде приоритет на държавата, но не е ясно как това е възможно за една пленена от капитала държава. Наистина, хората трябва да се интересуват от култура, но не е ясно колко често това е възможно, когато те едва свързват двата края. Затова подобни реформаторски инициативи са сами по себе си правилни, но когато ги сложим в техния по-широк контекст, те бързо показват своя елитарен, ограничен характер.
По-рано през отминаващата година бележити български писатели поискаха отчисления върху ползването на техни книги, отдавани от библиотеки и читалища. С това си действие те неволно показаха, че в едно пазарно общество правото на частна собственост (авторското право, разбира се, е негов софистициран подвид) в крайна сметка идва преди правото на достъп до култура дори за най-възвишените негови членове. По-лошо, тези хора на словото избраха изразност, според която върлуващата у нас нищета е най-вече „неблагоприятна среда” за тяхната работа, понеже оставя „малобройно население”, белязано от „неплатежоспособност”.
Когато хората не са добри клиенти, редно е да се намерят пари отдругаде – напр. от държавата. Но тя пък е финансирана от техните данъци. Над 53% от данъчните постъпления у нас са от ДДС – а това е стряскащо много. Намаляването на ДДС за определени стоки наистина би направило хората „по-платежоспособни”, щом това искаме. Но съответната дупка в бюджета ще трябва да се попълни отнякъде – напр. с по-високи данъци за бизнеса и за най-богатите. Българското общество и култура само биха спечелили, ако авторитетни интелектуалци се застъпят за подобни реформи.
Писателските искания бяха подписани от иначе недолюбващи се автори така, както инициативата за реформи в културата беше подета от представители и на двете скарани превъплъщения на в-к „Култура”, разформиран тази година от културните аспирации на едрия бизнес. Подобни ходове са вредни за публичната среда у нас. Те правят наистина важни конфликти да изглеждат като фасадни боричкания, зад които остава непокътнат и властващ съсловният интерес. Ако има такова същество като интелектуалец, сред отличаващите го способности би била тази да се издига над съсловното към универсално ценното.
Не трябва обаче да бъдем твърде строги към българските културни дейци. Знаем, че немотията, спуснала се върху България, няма как да не тегне върху всички. Но воплите, че без тях страната се превръщала в „пустиня на вкуса”, надали са много повече от проявление тъкмо на онова, което си мислят, че описват. Когато т.нар. интелигенция забрави за интересите на народа, от който е част, тя е обречена да се превърне в групичка, произвеждаща никому непотребни продукти. Надали на някого му се иска да мисли, че подобно нещо вече е започнало да се случва у нас. Все още има надежда. А идват и нови хора.
Огнян Касабов
Картина: Александър Байтошев, 2017 г.
„Кризата се състои точно във факта, че старото умира, а новото не може да се роди: в това междуцарствие се наблюдават най-разнообразни болестни явления.“
Антонио Грамши, Затворнически тетрадки, 1930 г. [1975, том 1, §34, с. 311]
„То е времето на забягналите божества и на идващия бог. Това е убогото, оскъдното време на двойна липса – няма ги вече забегналите, не е дошъл още идващият…“
Мартин Хайдегер, „Хьолдерлин и същността на поезията“, 1936 г. [Същности, 1999 г., с. 98]
„…и ще се отвори карцерът (събрани в купчини нокти и коси),
пълен с отровни изпарения от подивялата по пода нова природа…“
Щ., Демон под формата на празнота (или моите бизони), 1994 г., с. 254
Когато боговете си отиват, остават само зверове.
І. Оград
От днес не сме на себе си.
В страх заровени дълбинно и развлачени сме
в гърлен звук: строим прегради.
Затворили природата
в кутии, сандъци и дебели четвъртити,
прикрепили залостените гласове към нервите-лице.
Крепост в себе си, от себе си: – оград.
Зидове отвсякъде изграждаме,
навсякъде стена, бодлива тел и барикади
ровове и барикади.
А после райберът на тялото – ръждясал, отворите
в плътта – клеясали:
и как ще ги разтворим – портите срещу животни –
и тази плесен във очите,
тези трегери, стени – дълбинните заводи:
заводи за тела, заводи за животни, машини древни за
растения и зверове, за вещества и богове?
А как ще ги разтворим после, ще мислим, щом
ужасът отмине.
Засега всичко природно ще залостим
и в страх ще се превием,
надълбоко ще се скрием.
Окопи в тялото дълбаем, огради в лицето
си градим; и трябва
в себе си да се спасим.
Отвсякъде сме заградим.
Затвори за природа – заводи на човека.
ІІ. Гръбнар
От днес не сме във себе си.
Всички стави са дебели, всички стави бяха бели,
и от тях кула се увеси, образува,
постепенно удължи:
стълба на подбора, стълб безкраен на позора,
естествени „стълпи“ за тъжни организми,
животни неуспешни,
куци и сакати,
едногледи:
кула на изчезналите видове,
различни, твърди, неродени видове,
на всички мравояди видове, хладни риби
и скумрии видове, и
животински дълги видове,
на всички къси насекоми, тънкостенни видове,
охлюви, щъркели, бозайници, прасета, раци и
магаретата видове,
птичи коньове и крави, земноводни и
маймуни, и
маймунски видове; после въшки и бълхи,
планинските тапири и няколко
растения природни видове. После
всички други птици и видовете видове,
всички родовете видове.
И други.
Тази кула е толкоз всеобхватна:
класификатор-всъдеход:
купчината на живата природа:
всички телеса:
изродени и
прикрити, сеизмити:
сгъчкани, пъхнати, прегънати:
едно във друго, едно и презглава:
тя е отвесният ни страх, увесени въжета
по вертикален коловоз, свлачища от
организми, водорасли, камънак:
пълзим,
пълзим по тоз гръбнар:
и всеки тихо го израства в своето си тяло:
неусетно удължава, уплътнява и втвърдява,
а щом те заболи,
е вече късно, забрави:
стиска го между бедра, но тя,
кулата, се клати, люшка,
залита в мен като длето,
и жилата е твърде къса,
и природата е твърде тъпа,
и гръбнарят бавно си расте.
Кули от животни – гръбнаци във човека.
ІII. Медузем
От днес не сме при себе си.
…но кой пък влиза бавно в нашия гръбнар,
в нашата пролука,
кой промъква се измежду земята без нозе;
кой тича луд по склона
с копита увити във ръце;
кой удължава лицето на страха до всепоглъщаща уста
и ръкомаха бял удавник в родилната подводна дълбина?
И всички механизми за очи, механизми за крака
стават подпухнали гледци,
подувания най-неволни, произволни,
охлузвания, болести по костите,
издатини.
И ето. Гръбначните се преобръщат в бели,
нежни, мекички, подути мекотели.
Крепости в крепости иззидахме преди,
но каменната плът оказа се сега все жива
и се преобръща, трансформира,
огъва, не подбира,
тялото се деформира.
Как така редиците на идното
превръщат се в змии, в безкрайни,
кални медуземи на течни страхове? Как така
затворът се разлага? Защо заводът изобщо
е ръждясал? Как така трегери и сводове поддават,
срутват и потъват архиви след архиви?
В нас природата буйстващо прониква:
изотвътре се разстила и протяга меките
от страх тела.
Щом земя в земята влезе, щом тяло в тялото възникне,
щом око в окото се прониже
и бавно се размекне:
тогава всичко вкупом предстои.
ІV. Проходи, кухини и отверстия
От днес не сме за себе си.
…а накрая зверовете в мекото изплуват,
в медузема се таят,
зверове в ушите ни слухуват, копаят там бърлоги,
по крайници се сбират, в ноктите израстват,
с вода и кръв се запасяват,
смеят се в устата ни, гледат през очите ни,
дишат в дробовете ни свити,
изхождат се в червата ни увити,
бясно дращят мускулите на разврата,
стискат члена ни с уста.
И проникват всички дупки, всичките отверстия
с ръка, с ръце и пипала, с разкривените нозе,
със зъби, нокти и опашки; използват
всичко що стърчи,
що може да боли, що може да върти
отвътре телесата,
да ги размества и пълзи. Всичко влиза
все навътре във всички кухини: от страх
сме вцепенени,
проникнати и оглупели.
Зверове във зверове, а отвътре
всякакви гадини. Пъплят, идват, натрупани
с години. Прииждат, връщат се, прииждат.
Проходи прохождат.
Набъбват със стотици, хиляди и обезумели,
грабнали трупове, казани врели, народ
крещят в ушите ни отвътре удрят
се в заводските стени огромни дупки
в телата и оттам изтичат пак
пипалата смрад и сган и звяр
разкрачен напосоки ръкомахам луд и
викам кръв за помощ браня прохода и
всичкото излиза си навън
излиза се
излива се извън
…
V. Изходи
„природата всеки е символ на природа“
природата всеки е символ на природа
природата
(всяка, всяко) е символ на
природа
А: „Когато боговете си отиват, остават само зверове.“
Б: „Не, това е твърде външно. По-страшно е
когато и зверовете си отидат.
Тогава ний сме боговете-зверове.”
В: „Не. Никак няма кой да си отиде: не е имало,
не ще и има богове. Нито кой да дойде и вместо нас
да ражда, да умре.“
И заводите ни – вече разградени; не
произвеждат
органи, животни,
растения и кули, митове, надежди, светове.
Време е борбата ни да спре:
Тялото изхожда се поединично.
Всеки сам
за себе си
клечи.
И над земята гъста е мъгла и сенки
на приклекнали тела
се прокрадват през светлика
на изтощената Луна, която празноглава се върти,
тътри и върти.
Вятърът е кух.
Ноември е съсухрен.
Войната – замръзнала във клек:
накупчени като дълбок стомах, отваряме
накрая
телата си кутии, сандъци, дебели четвъртити.
Отваряме, изливаме, мълчим.
Това е:
Нищо не прощава.
Нищото остава.
Настъпило е времето на зверовете и всеки
звяр е празнота.
Изход от природа няма:
„Природата срещу себе си изражда. Природата
във себе си се крие.
И от нея нивга
никога
не ще
изход да откриеш.“
Публикувано на 15 ноември 2017 г. в „Литературен вестник“, бр. 37.
Когато обстоятелствата поставят човек съвсем близо до „нещо“, когато остава съвсем малко до „нещо“, и изобщо, когато е крайно рисковано, казваме, че сме се разминали на косъм.
Как му е хрумнало на човешкото същество, че стои на косъм от някакво голямо нещастие (смъртта да речем) в моменти на изненада, без да сме предвидили развоя на обстоятелствата? Защо само в моменти на избегнат разлом отдъхваме, че се е разминало нещото? Защо постоянно не се опасяваме и съответно не благодарим на боговете, че сме се изплъзнали от неблагоприятния сценарий за нас? Може би, защото преживяваме трагично житейския си опит. Трагичен е самият сблъсък с нещото, когато то нахлува отвън навътре. Но за да нахлуе трагически отвън навътре, то трябва да е положено някъде вън: ние да сме отделени от него, то да съществува, но другаде и спрямо него винаги да се намираме на някакво разстояние преди сблъсък. Колкото по-минимално е разстоянието, толкова по-трагическа е ситуацията.
В една бергсонианска линия обаче, това малко „нещо“ може да присъства тук винаги, съвсем материализирано, даже безвредно и даже безкрайно смешно. Когато говорим за „подражание на действие“, за характери, език, мисъл и пр., дали нещото е „не-тук“ или „тук“ се оказва определящо за оразличаването на трагедията от комедията, за оразличаването на високите от ниските стилове, на възвишеното от битовото, на политическото от карнавалното. Долу-горе и словенската лаканианска школа по-подобен начин дефинира чрез отрицание трагедията (желанието) и комедията (нагона).
В тази логика gif-ът, който се вижда по-долу, е „чист нагон“, това е „чисто повторение“ на средищна сцена с Бъстър Кийтън от „Генералът“ (1926).
Вижда се, че Бъстър Кийтън е от тези хора, за които това „малко нещо“ е овещнено тук. То е едновременно „по необходимост“ и „по случайност“, на косъм е свързано с друго нещо на косъм, което е свързано на косъм с трето… Това е иманентната нишка на случайното, в която едно „непредвидено“ трябва не да отнесеш към политизиращия разказ на съдбата, а веднага да го хванеш, държиш, пуснеш и пр. хаотични действия в един битов контекст. В „Генералът“ като че ли е показано едно по-ниско, ъндърграунд ниво на събитията, сякаш е махната голямата феноменалната завеса към живота и ние го виждаме разкрит като молекулки, електрончета и други елементарни неща, крепящи се на косъм.
По-странен случай на хаотичното в бита са хора като Марко Тотев (1858). Той е български общественик, член на Стамболовата партия, покерджия, нарицателно име за лош късмет. Марко е нямал късмет на покер. Сякаш така и не е успял да измисли как да се възползва от този мал шанс, който е открил. А че открил вещна зависимост между дребните букви и големите разкази (métarécit) е сигурно: осъдил е Народното събрание заради една буква – буквата „й“ в закона за обезщетяване на учителите. Но лошият късмет на Марко показва, че не може да се възползваме от интуитивното боравене със случайното. Причината според мен е в необходимостта. В покера човек доброволно рискува, тук рискът е предизвикан и в него няма нищо наистина извънредно. Но ако дърво е препречило линията на влак, то по необходимост човек трябва да се изложи на случайността: направо случайното е необходимо и те съвпадат.
Понеже gif-ът с Кийтън го видях на стената си във Фейсбук, разбира се го „прочетох“ на фона на речевата ситуация в социалните мрежи. Особено във Фейсбук-мрежите на литераторите се усеща ясно, че хуморът е изчезнал безследно и на никой не му е смешно: нагонът изведнъж се е изчерпал от повторения. Същевременно езикът се е материализирал по един комичен начин – доколко единственият възможен прочит на казаното и казването е буквалният. Разговорът или не протича, или пък протича като всеки се държи за „буквата“ на казаното и рискът за едно „й“ да се стигне до съд е съвсем реален. Хем „нещото“ е тук, на битово ниво (в политическия регистър засега не се е артикулирало абсолютно нищо), хем на никой не му е смешно.
Този буквален, но и катастрофален миг, този момент, произвеждащ трагични ефекти, но по комичен начин, заслужава кратко внимание. Ситуацията изглежда нерешима, доколкото няма „трети“ на тази ситуация, който да въведе някаква разлика, произвеждаща смисъл. Обменът на мнения става между подобни, между подобно и подобно. Самият Фейсбук създава условия за фалшива публичност, за полу-публичност и за възможност да се изключи третият на закона. То и това е Фейсбук – нещо много битово и много случайно. Но тези явления са познати и всеки ги приема или не ги приема по различен начин според необходимостите си.
Онова, което няма нищо общо с Фейсбук, е усещането, че случайното на езика е изцяло пропуснато. Случайното на езика – вж. „ΧΑΟΣ (редакторски манифест)“ – произвежда смисъл, то социализира и има характер на материална нишка, която прави възможно свързването, прави възможно да се въвежда социално незначителното в акта на казването и изключеното да участва в артикулирането на истината. Случайното на езика може да се движи в две посоки [1] – или по посока на необходимостта, т.е. то да бъде осмислено, или по посока да бъде пропуснато (изключено, незабелязано, зачеркнато).
Изглежда, че днес действа едно смъртно желание да се унищожи всеки смисъл, да се унищожи всяка истина; изглежда също, че постоянните нахлувания на тази смърт няма да прекъснат. Онова, което се случва днес, е, че случайното не се свързва по необходимост, на една втора стъпка и в един нов порядък на думите и нещата; не се появява смисъл, казването не казва. Всъщност случайното постоянно се пропуска, и пропуска, и пропуска и т.н.
Не че всичко е случайно. Не че няма нищо случайно. А третият вариант – да осмислим случайното спрямо необходимото.
Все в някакъв момент ще се наложи да се сетим за това необходимо.
[1] За това двойно справяне със случайното ще четем съвсем скоро на друго място.
Огнян Касабов, Мария Калинова, ВБВ, Димитър Божков, Юнуз М. Юнуз, Камелия Спасова
ЛВ, бр. 24/2016
Какво обещахме?
На 18 май 2011 г. в това-вече-не-е-литературен-вестик (ЛВ, бр. 18/2011) започнахме подготовка за петилетката на дада с преводи, авторски текстове и анализи. В редакторския манифест ΧΑΟΣ (ЛВ, бр. 27/2015) припомнихме, че през 2016 г. е стогодишнината от събирането в „Кабаре Волтер“ (Цюрих) и първите дадаистки манифести. И така: 1916 е годината на дада. Обещахме, че 2016 г. нещата ще продължат и ще има безредие. Въпросът е:
Какъв е залогът?
Българската литература и култура е заложник на автентичността, на непосредственото писане, говорене, действане, което едновременно крепи и обслужва едното. А едното на литературата е винаги старото едно, безспорното едно, господарското едно. То е основано еднократно и в началото; то принадлежи единствено на основателите и бащите, на мачовците и героите. Не е учудващо, че едното не е исторично, а природно. Българската литература е заложник на същата природа на едното. Изключения от него има, но с безпощадна повторителност изчезват условията за тяхното припомняне и посочване. Можем да наречем тази безпощадност – периодичност на контекста. Тогава:
Първо, дада припомня и подчертава изключенията от българския контекст като периодичен. Например, Crescendo.
Второ. Имаме залог срещу заложничеството.
Трето, залог е и да се създават лаборатории. Експериментът – поетически, перформативен и критически – ще включи новата природа и ще я задейства срещу природата на същото. И после, извън лабораторията, има множество практики за отваряне на литературата към действителността (вж. в този брой „Тотална щета“; „Опервил“). Не само към политическото, но и към социалното. Не само към реалната и популярна конюнктура, структурирана през пазарното и автентичното (съобразяване, комбинации, изчислимост, отражение), но и към действителния и обширен непериодичен контекст (преобразяване, влияния, неизчислимост, хибриди). Тези разлики са важни.
Новата природа?
Новата природа използва това, че човекът е неотменимо техническо същество. Тя продължава старото разделение между наивна и сантиментална поезия като два начина на отнасяне към света и изкуството: непосредствен и опосредстван, автентичен и преобразуващ (вж. интервюто с Пол ван Остайен). Новата природа знае, че не може да си позволи безкритично отношение. Но тя предполага не само разделения, анализи, рефлексии (принципни слабости на критиката), а и начини на свързване, синтезиране, създаване. Това именно е силата на хибридите. Магията на стария свят на природните символи се пренася в техническите протези. Щракването на машината е магическото заклинание, което привидно гарантира изпъленение на желанието. Недрата на новата природа са тайните кодове на мрежата, която заплита и завихря милиони желания, те се пресичат, трансформират, интерферират, наслагват. Тя се обръща към всякакви предмети, стилове и социални слоеве. Не разчита просто на естественото и автентичното, но и на отчаянието, защото в нея живеят изключените; има бъдещи антени, отпадъци и руини, технически слънца, декласирани общности и гета, пожарите в предградията, ужасът от технологията и терора, призраците на авторитарното, запокитването в периферията. Но в нея има и ирония. Звучи смехът на тялото, танцът на гласовете (вж. манифестите на Рихтер и Зернер) и преобразуването на агресията.
Къде отива смисълът?
Борбата против автентичността не е борба против смисъла, а борба за продуктивен смисъл. Така, както автентичността не е решение на проблема, който повдига, а най-вече негов симптом. С една и съща сила тя противопоставя теорията и академичното писане на директния израз на вътрешното преживяване; призовава да възкресим вековната българска традиция като спасение; или пък лекомислено превръща гражданското общество в идилична общност.
Автентичността хронично преживя(ва) наличната литература, политика и пазарни отношения като девиантни и призовава за тяхната нормалност като естествена. Но така тя пропуска да забележи установилата се нормализация. И е станала знаме на един самоизлъчен елит, схващащ себе си като непризнат и неразбран. Той натурализира пазара, превърща го в естествен регулатор на всички обществени отношения, а после се отчайва от неговата власт в сферата на културата. Но по този начин автентичното се превърща в пазарна ниша за определени продукти – някои литературни, други политически – които дават илюзорно спокойствие и удовлетворение на недоволните.
Непосредственото преживяване, изконно човешкото (или българското), здравият разум – всички те имат тенденцията да представят частните интереси и проникновения (било на отделни личности или на групи) като всеобщи. Но тяхната самозатвореност, опираща се на едното и отказваща да включи другото, показва слабостта на тази тенденция и я обрича на мрънкащ провал. И не е учудващо, че затова тя хем репродуцира в себе си отново и отново все същите (а понякога и по-стари) господарски и отечески отношения, хем, по своите практически ефекти, обслужва господството на капиталистическото едно, което претендира да критикува.
А все пак защо природа?
Това не е същата природа, т.е. старото наивно разбиране за непосредственост: „Ах, ах!“, което се настани в литературата през последните години. Защото има социални отношения, природни отношения, има болка, която не е лична. И тя може да се изрази със звуци, тя може да се изрази с думи, тя може да се изрази в синтаксис, тя може да се изрази в текстови образи, може да се изрази в литературни събития. С две думи: тя не разчита на чувствата като индивидуални откровения, макар че ги ползва като двигател.
Новата природа не отрича автентичната природа, а я редактира и опосредява – техника за сбогуване с естествения произход. Ножицата на дада е първоначалната редакторска техника към свързването и хибридизирането на критическото, социалното и митопоетическото. С този инструментариум вече не говорим през понятията „високо“ или „ниско“, а за отдалечаване от конюнктурата на близкото и приближаване към контекста на далечното.
Новата природа идва от хаоса. Тя стои отвъд бинарното деление на натура и култура. И показва как природата е винаги вече културен и технически продукт – и как безредие, култура и техника израстват от хаоса. За това вече стана дума преди година.
Дада се ражда преди 100 години. И горе-долу тогава и умира. Сега, след като то вече е отдавна отминало, и е оставило една много бегла следа в българската литература (вж. Crescendo, 1922 г.), ние бихме искали да редактираме дада – както припомняйки неговия залог, така и отдалечавайки се от него. Едно от нещата, които направихме като начало, бе да преведем за „Литературен вестник“ някои от най-важните манифести и текстове. Ето кратка справка за преводите:
С оранжево са преводите, които сме препубликували от сп. „Страница“, бр. 1, 2008 г. с любезното съдействие на Младен Влашки. Със синьо са означени двата превода, които са публикувани във втория дада-брой (15 юни 2016 г., бр. 24). Всички останали преводи са публикувани в първия дада-брой (18 май 2011 г., бр. 18).
Рихард Хюлзенбек, из „Дада или смисълът в хаоса”
…В дни на регрес креативният човек има чувството, че нищо не му се възвръща, той се оттегля в отчаяние, поддава се на разрушителните си инстинкти, къса ръкописите си, захвърля картините си през прозореца и живее, както се казва в психиатрията, в състояние на фрустрация. Той търси интерпретация на живота си, евентуално с насилие, и ако не получи помощ, извършва престъпление или върши насилие спрямо себе си.
[Често се спори дали живеем във време на възход или на регрес, но и досега спорът не е намерил своето разрешение. Хората, които вярват в напредъка, хегелианците между нас, тези, които при все по-бързо летящите самолети изпадат в състояние на екстаз, бурно противоречат на всички онези, които говорят за упадък на културата, етиката и естетиката. От другата страна стоят пророците на края на света, апокалиптичните натури, вярващите в последния ден, хората които се чувстват, като да са постоянно между катастрофите, несигурните, отчаяните, които всеотдайно и безпомощно търсят нова идеология, крепост на духа, майчинска сигурност в чувствата и мислите.]
Емил Дюркем, известният френски социолог, създаде концепцията за аномията – състояние на обществото, в което законът е станал относителен, като е загубил необходимата си стабилност и затова и на думи, и на дела възникват опозиционни групи, които чрез своята активност искат да дадат на живота си и (на този на общността) една различна и може би по-дълготрайна ценност. Това противоречие може да оповести себе си чрез най-явен негативизъм, но може да бъде склонно и към компромиси. Под аномия аз разбирам състояние на вътрешно беззаконие, чувство (или по-добре да кажем безчувствие) на несигурност и страх, което произтича от невинаги напълно разбраното, съществено хаотично битие. Аномичният човек е човек, който изживява студения полъх на хаоса и или самостоятелно, или в групи се опитва да предприеме нещо срещу почувствания в себе си хаос.
Културният и естетически израз на личната аномия е почувстваната реакция на хаоса. Тази реакция, както вече подсказахме, върви ръка за ръка с известни психологически състояния, каквито ги познаваме от психиатрията: регресия, инфантилизъм, деструктивност и безцелна агресия.
Моето обяснение на дадаизма е, че тук става въпрос за група млади хора, които в състояние на аномична несигурност изживяваха хаоса в себе си. Те го изживяваха не като престъпници, не като професионални революционери, не като религиозни фанатици, нито дори като творци, а първо като хора. Разбирам това по следния начин: вътрешното беззаконие във всеки дадаист се развива по строга необходимост и в строго взаимодействие с неговия произход, неговата лична история и традиция, неговата собствена характерна отправеност на мисленето.
Изпреварили значително времето, дадаистите бяха онези хора, които въз основа на една особена чувствителност, схванаха близостта на хаоса и се опитваха да го преодолеят. Те бяха анархисти без политически намерения, хулигани, без да престъпват закона, бяха циници, които същевременно ценяха вярата и набожността, те бяха творци без изкуство. Дадаистите, отделният, както и групата, разбраха най-рано — в един период, когато светът беше разтърсен от войната, но същевременно бе и в дълбок сън относно реалното осъзнаване на тази катастрофа, онова, което аз обозначавах в своите писания и доклади като ирационалност.
Така стигнах до гледната точка, от която днес се опитвам да разбера дадаизма: дадаистите бяха творчески ирационалисти, защото схващаха смисъла на хаоса (повече неосъзнато, отколкото съзнато). Те се доближаваха до творческата ирационалност, бягаха от нея, обичаха неразумното, без обаче да изпускат смисъла от очи.
За да изясним всичко това в действителност, би трябвало да кажа още нещо и може би още по-съществено за творческата сила на хаоса. Хаос и ирационалност не са напълно едно и също. Ирационално наричаме това, което е противоположно на смислената рационалност в момент, в който човек не може да се реши да присъди на хаоса разумна стойност. Но тук е съществената точка, началото и края на всички обяснения на дадаизма: именно дадаистите не само действаха срещу абсолютните ценности на един вдървен и смъртоносен колектив, а чрез постижения и израз убедително изпреварваха в много области останалите, и чрез работата си, продуктите и действията си даваха смисъл на хаоса (възприемайки го като вътрешна и външна необходимост). Когато казвам, че дадаистите бяха творчески ирационалисти, не се нагаждам съвсем към състоянието и битието на човека, който има способността да почувства хаоса в себе си като творчески. Затова дадаистите бяха най-тясно свързани със света. От една страна (както сочи берлинският дадаизъм), те искаха да го променят, да унищожат колектива такъв, какъвто той функционираше със своите закостенели ценности. От друга страна, те не бяха свързани със света, говореха за мечти (както Арп), за несъзнаваното, за отвъдното. Много от тях минаваха през един период на най-явна регресия, негативизъм, както например Бал, който пребиваваше с мен в Мюнхен и Берлин в състояние на пълно вътрешно беззаконие, докато не намери религиозния си път. Не е случайно, че Бал се интересуваше толкова много от Бакунин, Александър Херцен и руския анархизъм, не е случайно и това, че не мразеше нищо повече от методичната форма на живот на немците и представителите на тази методична форма — Кант и Хегел. Не мразеше нищо повече от сигурните страни на една конвенционална и методична подредба на ценностите, немския дълг и дисциплина, но трайно не можеше да търпи и нихилизма на Ницше. Той беше, смятам, толкова близо до хаотичната гибел, че накрая не му оставаше нищо друго, освен да търси обкръжение и спокойствие, крепост и сигурност при символите на майчинската, всеобхватната църква.
По-различно беше с промяната у Еми Хенингс. Обърнатите в друга вяра са хора, които престъпват, те сменят посоката и стъпката, ако може да се каже така, но те не се чувстват толкова застрашени отвътре от хаоса, от разпада и дезинтеграцията. Бал беше възпитан във вярата към църквата, но в неговата младост, в състояние на аномия, ценностите се бяха разпаднали и той бе видял как те, без стабилност и в състояние на относителност, не биха могли вече да помагат на хората. Бал стана неверник, циник, човек, който прегръща хаоса…
1964 г.
През идващата седмица в нощта между 15 и 16 юни (сряда срещу четвъртък) ще се проведе последната среща в рамките на семинара на π за литература и философия. Разговорът „Какво ще се случи утре?“ ще започне в 00:05 часа в галерия „Васка Емануилова“. Ще помислим заедно за предстоящото и ще обсъдим отново някои от досега поставените въпроси в контекста на безредието и дада.
През тази година в рамките на семинара на π бяха проведени седем събития: Димитър Божков – „Събитие и общност: съвременни пътища на политическата философия“; Камелия Спасова – „Ефектите на 80-те и 90-те (примери и редукции)“; Огнян Касабов – „Креативност, добродетел, политика“; Мария Калинова – „Кажи (ми) нещо ново“; ВБВ – „Новото статукво: за нормализацията и провалите“; Юнуз М. Юнуз – „Неразкритото“.
Семинарът на π е директно и публично продължение на ΧΑΟΣ (редакторски манифест) и представлява отворена платформа за съвместни действия в областта на литературата и философията – желанието ни е да се осмисли тяхното съвременно състояние и бъдеще. Убедени сме, че размишленията върху заобикалящия ни контекст с неговите движения и контра-движения са винаги необходими.
00:30:00, 00:29:59, 00:29:58…
Този четвъртък, 2 юни 2016, 17:00 часа, в 136 аудитория, ще чуем ВБВ с „Новото статукво: за нормализацията и провалите“ в рамките на семинара на π за литература и философия.
Тенденциите след 2000 година оформят ново статукво. В литературно, но и в политическо отношение, това е опитомяване и дори загърбване на плурализма. Тази нова (не само медийно-пазарна) „нормализация“ се съпътства от поредица периферни културни „провали“. Но когато нещо умира в рамките на културата, то може да бъде основа за следващо начинание. Именно в тази връзка ще става дума за „новата природа“ и нейните хибриди.
Аудио-запис от семинара:
Този четвъртък, 19 май 2016, от 17:00 часа, в 136 аудитория, ще чуем Мария Калинова с размишлението „Кажи (ми) нещо ново“ в рамките на семинара на π за литература и философия.
Размишлението е свързано с проблема за новаторството. Днес все по-често чуваме призива, че новата поезия трябва да бъде социално и политически чуствителна. Тази принуда изцяло е подменила по-широкия въпрос за етическия хоризонт на поезията и как той може да бъде удържан. С оглед на тази редукция ще бъде въведено несъвпадението между задължението и правото да кажеш нещо ново.
Аудио-запис от размишлението и дискусията:
Този четвъртък, 21 април 2016, от 18:00 часа, в 136 аудитория, в рамките на семинара на π за литература и философия, ще се проведе лекцията на Огнян Касабов на тема „Креативност, добродетел, политика“.
Под рубриката ‘креативност’, идеята за индивидуално творчество неусетно се е превърнала в идеал за успешно действие в разнообразни сфери – от икономическата до гражданската. Заедно с тази естетизация на политикономическото говорене, сме свидетели на подема на един етически хоризонт, подменящ традиционни политически категории като ляво и дясно и хвърлящ нов поглед върху актуалните икономически противоречия. Какви са импликациите, възможностите и ограниченията на този нов начин да мислим републиката, нашите общи дела?
Аудио-запис от лекцията и дискусията:
13 април 2016 г., 19.00 часа
Театрална зала на СУ
Разговор около книгата с:
Миглена Николчина, Боряна Кацарска и Димитър Божков
Музика:
Любомир Брашненков (Fragile)
Kеносис е опразване на високите редове, при което те остават високи, но празни. Прозрачни, без съдържание, те са вече чист жест с облик на послушание: остави се и се оставям. Метафизично късо съединение. Това е изкуството за удържане на формата при все тягата, упражнявана от безсъбитийността – там където нищо не се случва, желанията са вцепенени и дори повторението не носи наслада; там където смъртта е глух инструмент и в нея не е останало нищо възвишено. Може да бъде наречено смирение, но не е. Подобно изтичане от себе си става бавно. И не напълно, и не окончателно. Откъдето и рискът от забавяне или забравяне, от преустановяване на прекъсването. Кеносис тогава е самото време, което не може да разпознае своя край и своя кръст. Все пак има нещо инфантилно в тази страст към самоограничаване и усмиряване, както си остава и нечовешкият импулс към уподобяване на горните редове.
Кеносис е книга на празнотата.
https://soundcloud.com/fragilebg
На 7 април 2016, 136 аудитория, 18.00 часа в рамките на семинара на π за литература и философия Камелия Спасова ще подеме разговор за „Ефектите на 80-те и 90-те (примери и редукции)“
Литературно-историческият разказ за процесите и тенденциите през 80-те и 90-те в българката поезия ще бъде разгледан през двойна оптика. От една страна са саморефлексивните и автомитологичните техники на поетите и теоретиците, с които те рамкират собствения си контекст чрез проекти, мистификации и манифести. От друга страна, са ефектите от тези действия – какво бъдеще се проектира и какви генеалогии се разпознават в случващото се на сцената след 2000 г.
Аудио запис от срещата:
На 22 март 2016 г. π в състав Димитър Божков, Мария Калинова, ВБВ и Камелия Спасова гостуваха на литературен салон SPIRT & SPIRIT по покана на Александър Секулов в Петното на Роршах.
По-долу следва видео от разговора.
На 24 март 2016, 136 аудитория, 18.00 часа в рамките на семинара на π за литература и философия Димитър Божков ще представи своята лекция на тема „Събитие и общност: съвременни пътища на политическата философия“.
Кое наричаме ново ляво и какви могат да бъдат неговите специфики в съвременния свят, където границите между различните политики все повече се размиват? Целта е да се проследят връзките между философията и някои от съвременните форми на съпротива, техните точки на преплитане и отблъскване, както и някои общи тенденции на развитие на лявото мислене.
Аудио запис от срещата:
Семинарът на π е директно и публично продължение на ΧΑΟΣ (редакторски манифест) и представлява отворена платформа за съвместни действия в областта на литературата и философията – желанието ни е да се осмисли тяхното съвременно състояние и бъдеще. Убедени сме, че размишленията върху заобикалящия ни контекст с неговите движения и контра-движения са винаги необходими.
Целта на първата сбирка беше да се представят накратко темите и проблемите, които ще разискваме през следващите 3 месеца. Срещата се проведе преди десет дена – 10 март 2016, четвъртък, 136 аудитория (СУ, Ректорат) – под надслов Какво се случва днес?, което е и общата тема на всичките ни обсъждания.
Ето кратки анотации на това, което се е случило и линкове към вече проведените лекции, където можете да откриете и съответните аудио-записи:
10 март 2016, 136 аудитория, 18:00 часа
Какво се случва днес? – общ и въвеждащ разговор.
24 март 2016, 136 аудитория, 18:00 часа
Димитър Божков – Събитие и общност: съвременни пътища на политическата философия
Кое наричаме ново ляво и какви могат да бъдат неговите специфики в съвременния свят, където границите между различните политики все повече се размиват? Целта е да се проследят връзките между философията и някои от съвременните форми на съпротива, техните точки на преплитане и отблъскване, както и някои общи тенденции на развитие на лявото мислене.
7 април 2016, 136 аудитория, 18:00 часа
Камелия Спасова – Ефектите на 80-те и 90-те (примери и редукции)
Литературно-историческият разказ за процесите и тенденциите през 80-те и 90-те в българката поезия ще бъде разгледан през двойна оптика. От една страна са саморефлексивните и автомитологичните техники на поетите и теоретиците, с които те рамкират собствения си контекст чрез проекти, мистификации и манифести. От друга страна са ефектите от тези действия – какво бъдеще се проектира и какви генеалогии се разпознават в случващото се на сцената след 2000 г.
21 април 2016, 136 аудитория, 18:00 часа
Огнян Касабов – Креативност, добродетел, политика
Под рубриката ‘креативност’, идеята за индивидуално творчество неусетно се е превърнала в идеал за успешно действие в разнообразни сфери – от икономическата до гражданската. Заедно с тази естетизация на политикономическото говорене, сме свидетели на подема на един етически хоризонт, подменящ традиционни политически категории като ляво и дясно и хвърлящ нов поглед върху актуалните икономически противоречия. Какви са импликациите, възможностите и ограниченията на този нов начин да мислим републиката, нашите общи дела?
19 май 2016, 136 аудитория, 17:00 часа
Мария Калинова – Кажи (ми) нещо ново
Размишлението е свързано с проблема за новаторството. Днес все по-често чуваме призива, че новата поезия трябва да бъде социално и политически чуствителна. Тази принуда изцяло е подменила по-широкия въпрос за етическия хоризонт на поезията и как той може да бъде удържан. С оглед на тази редукция ще бъде въведено несъвпадението между задължението и правото да кажеш нещо ново.
2 юни 2016, 136 аудитория, 17:00 часа
ВБВ – Новото статукво: за нормализацията и провалите
Тенденциите след 2000 година оформят ново статукво. В литературно, но и в политическо отношение, това е опитомяване и дори загърбване на плурализма. Тази нова (не само медийно-пазарна) „нормализация“ се съпътства от поредица периферни културни „провали“. Но когато нещо умира в рамките на културата, то може да бъде основа за следващо начинание. Именно в тази връзка ще става дума за „новата природа“ и нейните хибриди.
7 юни 2016, кабаре „Хегел“, 22:00 часа
Юнуз М. Юнуз – Неразкритото
16 юни 2016, галерия „Васка Емануилова“, 00:05 часа
Какво ще се случи утре? – общ и последен разговор.
На 7 март – по тяхна покана – гостуваме на Семинара за хуманитаристи и имаме удоволствието да ви поканим на разговор върху нашия манифест:
Хаос, редакторски манифест (πродължение)
Понеделник, 7 март 2016 г., 19:00 часа.
Аудитория 149, ет. 4, Ректорат на СУ
Семинар+, Семинар за хуманитаристи, СУ „Св. Кл. Охридски“
Точно преди 100 години, на 5 февруари 1916 г., се провежда първото събиране на дада в „Кабаре Волтер“. Всъщност дада тепърва ще се разгръща през емблематичните си прокламации. Или по-скоро вече е започнало още 1915 г. в Ню Йорк. Но със сигурност на 5 февруари е първото събитие в прословутото „Кабаре Волтер“ – малък артистично-политически салон към едно нощно заведение в Цюрих. Няколко месеца по-късно ще се появи и самото списание със същото име, първите манифести (14 юли 1916) и поредните манифести.
Подготовката за тази 100-годишнина не е едно събитие, а поредица от действия. Ето някои от по-важните:
На 5 март 1916 г., месец след раждането на кабарето и след като е забелязал, че „едно неописуемо опиянение облада всички. Малкото кабаре заплашваше да излезе от контрол…“, Хуго Бал написва в дневника си:
Всичко функционира, самият човек обаче не.
Ще участваме с нови текстове в рамките на Януарското четене в Maze, организирано от Иван Димитров, във вторник, 26.01.2016 г., ул. „Христо Белчев“ 1. От 20 часа. Каним ви!
Андрей Велков
ВБВ
ghostdog
Дани Радичков
Диана Петрова
Иван Димитров
Иванка Могилска
Калина Стоянова
Камелия Спасова
Лора Динкова
Мария Калинова
Яница Радева
Текстът по-надолу е публикуван преди 5 години в специалния брой на „Литературен вестник“ с редактори Камелия Спасова, Мария Калинова и ВБВ, озаглавен „Брой за футуризма на Дада и бъдещето на дадаизма (проект за следващата петилетка)“. Сред сътрудниците на броя са и останалите съучредители на групата „π“ – Огнян Касабов, Димитър Божков, Юнуз М. Юнуз. Тогава обявихме, че през 2016 ще честваме 100 години от дада, а с манифеста от миналата година припомнихме това обявление. Минаха петте години и вече е 2016 г., отбелязването започна.
Камелия Спасова, Мария Калинова
Нагонът дада е нагон за изкуство, това е трансформационната мощ на techne: няма накъде да се мърда, ето всичките инструменти влизат в употреба, за да се задвижи механизмът, който да обяви ново начало, или операцията Ctrl+X →cut. Постановяването на нов естетически принцип става по пътя на дубъла и радикалното повторение.
Дада няма травми, има си детско конче и като го настъпят от едната страна, то се залюлява на другата. Това не е fort-da, това е дада. Повторение без отдалечаване. Даже и творчеството за него не е травма, а постоянно тиктакане или тананикане, щракане на идеите. Сцената, на която дада се труди, скъсва с предразсъдъците на възрастните и техните играчки: буржоазен ред, морал, истина, смисъл, красивото и изобщо тежкото критическо засукване на мустак пред Изкуството. Пуснете автоматите и всяко писане ще начева ново прекъсване. Всички експонати възкръсват и излизат на улицата, където да поразяват максимално.
Жанрът на дада е манифестът, дада говори винаги за себе си. Nomos basileus се произнася от позицията на едно царствено манифестостроене: аз събитието обявявам себе си в извънредно положение. Традицията е онази ситуация, от която моето говорене се постановява като изключено. Всеки може да зачеркне изключения, да погледне към дада с презрение и да го обвини в безразумие, претенция, неблагонадеждност. Дада не се плаши, а само се екзалтира от подобно недоверие. То не е нарцистично, а реже с удоволствеността на устата изречения, букви наместо начала и краища, наместо големи означаващи. Налепва непотребни органи. В дадаистичния акт е пълното безразличие към отстоянията между политическо и миметическо: има слепване на раната, която живеенето по краищата скицира.
Търсите дада в България след войнните в една crescendo тоналност? За любителите на генеалогията веднага светва експресионистично-анархистичният фенер.
Езиците Варвар и Дада. Дадаизмът е максималното оварваряване на езика, ксенокрация в терата на художественото пространство, безсмисленото бърборене на модерността. Той кастрира логиката, другото, дълбокото значение. Дадаизмът е груб, суров, варварски, но нов! В дадаизма има варваризъм поне според една често цитирана логика на редактора на „Пламък”. Експресионизмът не е равен на дада, той клони към него, но не трябва да го достигне, за да остане себе си. Различна е степента в овладяване на езика Варвар – експресионизмът го обладава екстремистки; дада го сглобява конструктивистки. Експресионизмът оварварява модерността. Дада е тоталният Варвар на новите времена.
При експресионизма самоубийството е оптимистично-трагична извисеност, победа над убийството, свъхчовешка воля за свобода, подвиг. При дадаизма е лекомислено-лудически химн на заключения вече в съвършенството Дух, вдетенена воля за игра, нонсенс. Самоубийството при експресионизма е сонорен взрив; при дадаизмът е редене на единици и нули. Но в крайна сметка експресионистичният Варвар е ефективният език, който взривява идеологическото пространство през 20-те на XX.
Всъщност bg dada трябва да се търси много по-късно: през 80-те на XX век, когато еросът на протезата започва да възпалява имената, така че те да започнат да работят като вируси в символните телеса на комунизма. dadatrieb е белег на самия възпален език, той е използван за устна употреба и затова въздейства соматично. Неговата перформативна сила е и в способността да възпалява телата, да въздейства пряко, да нагнетява. Говорене в изстъпление, което се е възмогнало еротично.
Ексцесът на 80-те е синдромът на Бенджамин Бътън, постмодерният старец расте като дадаистично бебе. Натрапливостта на обратната генетика е манифестирана в иззетия от Константин Павлов лайтмотив: и сякаш ме целуват похотливо/ бебета с мустаци и бради…
Дадаизмът неизбежно взима отношение към проблема за бъдещето на езика. Двойно утвърждаване в езика: доверяваме се на лаканианците. Двойното утвърждаване е „ацефално“ съждение, естетически акт, манифестен стил, който е способен да произнася истина някъде в междината на самото изказване и излишъка, ексцеса, повечето, което винаги съпровожда дискурса. Няма външна точка, от която да се твърди, оценява, говори – няма метаезик, който да е индикация за истината. Тя е самият „поглед“ на изказването, тя е конститутивна за речта, побрана в зева между знанието и насладата, между изказването и излишъка, същият зев, който отваря Реалното между Символното и Въображаемото. Двойното утвърждаване е тъкмо започването да се брои от две, от едно „да“ като потвърждаване и друго „да“ като утвърждаване на самото потвърждение, но двете „да“ не са последователни във времето, те нямат нищо общо с 1+1=2, те са имплозивно две от самото начало.
Текстът по-надолу е публикуван преди 5 години в специалния брой на „Литературен вестник“ с редактори Камелия Спасова, Мария Калинова и ВБВ, озаглавен „Брой за футуризма на Дада и бъдещето на дадаизма (проект за следващата петилетка)“. Сред сътрудниците на броя са и останалите съучредители на групата „π“ – Огнян Касабов, Димитър Божков, Юнуз М. Юнуз. Тогава обявихме, че през 2016 ще честваме 100 години от дада, а с манифеста от миналата година припомнихме това обявление. Минаха петте години и вече е 2016 г., отбелязването започна.
1916 година, Цюрих: Юнг, Ленин и Дада.
95 години след началото, всичко вече е умряло. Поне два пъти.
Първо, по определение Дадаизмът няма смисъл. В крайна сметка няма и ефективно (пряко и плътно) литературно влияние. Съответно няма и действителен живот: да. НО пък именно така той става и остава дада. Ако искате рецепта и разбиране, чуйте…
Второ, Дадаизмът се е превърнал и преобърнал: в част от попкултурата. Тоталното отрицание отдавна е мода и обикновена необуржоазия. Работата с шрифтовете, визуалната колажна култура и спонтанността са част от културната индустрия. НО няма никакво значение дали Дадаизмът може да се продава в бутик, дали бунтът може да се остойностява, дали индустрията поглъща в себе си революцията, въстанала срещу самата нея…
Това, което има значение, е просто и безсмислено: дада не е. На пръв поглед „да-да” е самото отрицание, това е не-то, което винаги е остатък, което не може да бъде редуцирано до нищо, защото самото то е нищо; и спонтанност. Ето: истинският дадаист е срещу дада, казва Тристан Цара. НО ние яростно възразяваме. Защото всяко определение по дефиниция е мъртво, а с всяка смърт ние разбираме, обгръщаме, вкопчваме се в живота. Ето сега. Отново. И сега пак, отново. Повторението – това повторение – обаче деформира отрицанието, деформира Дада. „Сега отново” вече не е нищо същото. Нищото не е същото и вместо дада не е, ви предлагаме нещо отместено – повторението в своята най-фундаментална форма: редактирането.
Дада обаче: Не е: Просто отрицание: А е хаос. Безпределното множество, плетос: пак хаос. Всеки хаос може да се преброи, да се остойности, да се превърне в единство. И това не е социална или политическа трагедия; това е индустрия, това е производство, това е творчество: изкуството на квантификацията и капитализма. Борбата срещу т.нар. „неолиберализъм” е борба срещу самия [днешен] Човек. Това е истината [сега], че Човекът е дълбоко изкуствен. А дада просто напомня, че всяко изкуствено нещо има спонтанност и хаос в себе си.
Да, времето неминуемо и постепенно преброява плетоса и той се превръща в изброимо множество, превръща се в гражданин, превръща се в социалност, икономика, политика, география, история. Затова и историческата фигура на Дадаизма е неизбежно фарсова, отмряла, ненужна и нелепа. НО пък дада не е.
Когато говорим за съществуването на хаоса, то говорим за заместването на Dasein с dada-sein. Ала след това заместване винаги се връщаме назад, обратно към Dasein. И днес, 95 години по-късно, провалът на Дадаизма е съвсем очевиден. Ние обаче отново разчитаме на него. Ето как:
Дада не е азбуката, това не са числата, това не са звуците. Това е между. Това е срез. И тъй като този срез е непоносим, ние го структурираме, ние го въплъщаваме. Изкривяваме. Когато експериментът оголи среза, когато се яви дада, то нещата загубват смисъл; и стават досадни. Именно това е цената, която трябва да се плати, за да се види нищото – то нито има смисъл, нито има история. Това е всъщност досадата от липса на структура; психологическата умора от всяка истерия. И така: дада няма смисъл, дада е досадно.
Най-дълбоката причина за това е sapiens: обсесията ни по смисъла е неизкоренима. Тя е в нас, тя е същността на рода ни Homo. Това е неговата видова характеристика; и в този фундаментален смисъл дада е нечовешко, то не може да издържи. Ние винаги ще броим и ще се отдръпваме от него. Сапиенсът не обича произвол, не издържа на всепозволеност – омръзва му бързо, разсейва се. И веднага се връща към правенето на езици, структури, системи и йерархии. Ентропията е непоносима за по-дълго време, така че не чистото производство, а производството на езици, системи, структури и смисъл е това, което ни очарова. При хаоса най-много да останем известно време, а има ли време – той със сигурност ще приключи. Защо разчитаме тогава на него?
За съжаление всичко това, тук, е безвъзвратно закъсняло. И маргинално. Сто години по-късно напъните изглеждат немощни, резултатите съмнителни, контекстът изключително чужд. Затова цялата тази манифестация е неадекватна и дори прилича на неумело подражание; мимезис в най-нелепия смисъл. Именно обаче тук и сега, когато дада изглежда едновременно тривиално, закъсняло, неадекватно и празно, именно в този хронотоп то е в своята най-крайна абсурдност. Само тук то изглежда вече напълно невъзможно – и като идея, и като осъществяване, и като бъдеще.
Защото сега сме постфактум. А постфактум нещата изглеждат винаги трезви, аналитични, отдалечени, по-ясни. Да си припомним: сега е вече утрото след 1916, а не вечерта; и ние би трябвало да сме помъдрели и изтрезнели.
Напротив.
Ако обаче, в самото утро на баналността, сто години по-късно от дадаистичното пиянство, и след цялата производствена индустрия, която е погълнала напълно нищото (за пореден път)… ако обаче в самата трезвеност на дистанцията, след умората на борбата, след загубата на всички фронтове… ако обаче именно постфактум, когато събитията са вече само исторически и музейни, а не налични; когато времето е отсяло ценното и каноничното от случайното и истеричното… ако обаче именно в несвоевременността на нещата и времената, когато е напълно неудачно да се говори за победа при цялата катастрофа на модернизма… ако обаче именно когато любовта е вече отминала и адският стремеж се е оказал неуспешен в своите видения за бъдещето… ако именно в периферната софия на нещата, където вече уж „никой не чете” (дори и да пише), където нашата суетност се преплита с всеобщата отпуснатост, където маргиналната балканска култура „повтаря” с огромно закъснение някакви чужди и външни образци и се самоколониализира елитарно… ако именно когато вече дада е станало нещо напълно тривиално… ако тогава, когато вече няма никакъв смисъл…
Ако тогава има живот,
то това означава, че повторението и подражанието са всъщност нещо друго, че нищото е отново тук; то е винаги с нас. И няма значение контекстът, няма значение нито едно „ако”; нямат значение условията, епохата, мястото, качеството… няма значение нищо. Тогава дада е не само невъзможно, но то е вечното невъзможно.
И когато казваме, че в крайна сметка дада е невъзможно, то това означава, че в крайната сметка на всички неща и нища, невъзможното просто стои.
Именно затова дада е мъртво, за да може да се живее нататък; да живеем ние, и те – следващите. А нататък и сега е редактирането: редактирането на манифестите, редактирането на класическите текстове, редактирането на бъдещите произведения, редактирането на нищото. Само редактираното може да се редактира. Всяко редактиране е придаване на структура. Всяко писане е структура. Но може – докато се поправя – да се оголва това, което е между структурата.
И така: продължението и противопоставянето на дада не е школа, това не е течение, това не е кауза, това е професия. Това е професията на „цензора”, превърната от обрязване на смисъла, в неговото отстояване – превърната в поезията на „трансформатора”. И тъкмо защото редакторите работят със смисъла, те са сякаш другото на дада. Всъщност работата със смисъла, работата със системи, работата със структури, методи, езици, емоции, мисли… цялата работа е запълване на нищото. И само редакторът е този, който го вижда, за да го запълва. Затова и го запълва. Ако позволим на редакторите да оставят на мира празнините, зевовете, неумелостта на стила, нескопосаната стилистика, то това означава, че сякаш редакторите не си вършат работата. А всъщност всяко оставено на мира нищо, е крачка напред, извън стила, извън школата, извън дада. Редакторите са спирачките на нищото и така те са единствените, които го докосват и дада не е. И чак сега, дада има смисъл, когато е погребано и когато на негово място идва редактирането и редакторите.
Симптоматично е, или дори това е най-важното, че дада е първично литературно течение, което атакува най-вече литературата. Сърцевината на движението са поети и писатели, които оповестяват края на литературата през 1916 година. Текстове винаги ще има, езикът ще ражда нови форми на изкуство, но литературата е погребана още тогава. Обръщането към колажа, към шума, към шрифтовете, към гласа, към представлението, хаоса, нищото: това е задният и празен (в)ход на литературата, изкуството и дори Просвещението. Редактирането обаче не е литература, то не може да отмре и затова по същество това е литературният остатък. Далеч отвъд историческите обусловености, отвъд деконструкцията, отвъд края на големите разкази и подобни щуротии. Защото редактирането не е контекстуален остатък, това е остатъкът по принцип.
Точно както дада е нищото по принцип. Това, че нищото има остатък е най-тъжната част за дадаизма, и единственото бъдеще за дада.
Това предизвиква раздразнение: творецът твори, а после внезапно редакторите идват да поправят. Та те дори нямат авторски права, а само редакторски, и въпреки това поправят, намесват се, възразяват на авторското. Погледнато отстрани: редакторите са в края на всяка умора. Умората понякога трае дълго (исторически това са вече 100 години). Тя видимо започва точно след спонтанността, но всъщност е още преди нея. Умората от повторенията е умората от редакторите. Днешният свят е редакторски и заради своята серийност, и заради своята мрежова структура, и заради култа към споделянето и разпространението. Но редактирането, за което говорим, не е само репресия и депресия (репресивно може да бъде всичко йерархично; депресивно може да бъде всичко циклично). Редактирането в неговата непосредствена производителност е просто спонтанността на работата върху. (Нещото, нищото, нещото2, нещото1,2,3,4 – все тая…) Това, че днешният свят е редакторски, сериен и уморен, въобще не означава, че той осъзнава редактирането в неговата същност.
Напротив.
Той забравя и забранява произволното редактиране: чрез авторските права, чрез вече установените йерархии на смисъла, чрез популярната еталонна култура. Редактирането е нещо повече – това е неизчерпаемата страст към надграждане, към възкачване, към добавяне, към писане-след-четене, към промяна. Редактирането е революционно, то не започва от нищо, но познавайки нищото, променя нещото и настоящето. В този смисъл дада не е редактиране, но е включено в редактирането. Редакторът е продължение на дада, но е повече от дада.
Редактирането е неизличимо, за разлика от литературата. Хората, които я обичат, погребват и оплакват, знаят нейната дълбока ценност, но ние, родените след смъртта на литературата, знаем ценността на редактирането като изкуство. Това, което дада не е, но и също това, което следва и включва дада. За да не бъде нищото изключено отново, за да няма изобщо изключено трето, а напротив – изключителното трето. Затова редакторът обича и приема дада, за да го надхвърли.
Редактирането: това е изкуството на деформирането; това всъщност е най-тънката работа с нищото: oorzaakloos.
Четворката на „Мисъл“ продължава да приема все нови и нови превъплъщения и да броди по страниците на Литературен вестник (бр. 29 на Йордан Ефтимов от 23.09.2015 г.). Този път ликът на Светлозар Игов е положен върху класиците, за да даде образ на книжовното наследство на кръга „Нова мисъл“, публикувано в броя.
Ето и коментар на Рада Барутска върху редакторския манифест на π в рубриката „Ламцадрица“ от бр. 12 на „пеат некогаш“.
![Хаос и безредие [1]](https://314etc.com/wp-content/uploads/2018/12/chaos-final.png)
![[dadatrieb]](https://314etc.com/wp-content/uploads/2016/01/3.jpg)
