3.1415926535897932384626433832795028841971693993751058209749445923078164062862089986280348253421170679821480865132823066470938446095505822317253594081284811174502841027019385211055596446229489549303819644288109756659334461284756482337867831652712019091456485669234603486104543266482133936072602491412737245870066063155881748815209209628292540917153643678925903600113305305488204665213841469519415116094330572703657595919530921861173819326117931051185480744623799627495673518857527248912279381830119491298336733624406566430860213949463952247371907021798609437027705392171762931767523846748184676694051320005681271452635608277857713427577896091736371787214684409012249534301465495853710507922796892589235420199561121290219608640344181598136297747713099605187072113499999983729780499510597317328160963185950244594553469083026425223082533446850352619311881710100031378387528865875332083814206171776691473035982534904287554687311595628638823537875937519577818577805321712268066130019278766111959092164201989380952572010654858632788659361533818279682303019520353018529689957736225994138912497217752834791315155748572424541506959508295331168617278558890750983817546374649393192550604009277016711390098488240128583616035637076601047101819429555961989467678374494482553797747268471040475346462080466842590694912933136770289891521047521620569660240580381501935112533824300355876402474964732639141992726042699227967823547816360093417216412199245863150302861…

 

Литературата била умряла. Но езикът, словесността и книжнината останаха. Езикът е по-мощен от литературата. Словесността и словообразуването са по-мощни от литературата. Това всъщност е първичен проблем, ето защо заявяваме и призоваваме Χάος.

 

Редактиране на хаоса

И така: непрекъснато нещо умира, непрекъснато траур, непрестанно сълзи, оплаквания, тъги, помени, жито. И т.н. Толкова много трупове. Аман. Умряла Утопията, умряла Литературата, умряло Просвещението, умрели Авангардът и Постмодернизмът, умряла Европа, умряла Историята, умрял, разбира се, Логосът с неговия центризъм, умрял накрая и Човекът. Всичко се дезорганизира и разлага: ентропия на телесността. Това е термодинамичен и необратим процес. Ще потретим обаче още веднъж (2000, 2002, 2012): мъртвото е добра почва.

Почвата е материална, а почването е абстрактно; така че и двете създават двойни трудности: от една страна трудността на веществото, от друга страна трудността на осъществяването. Но ние се радваме на тази трудност, търсим я, желаем я. Съпротивата на езика и съпротивата чрез езика ще продължат. Съпромат.

Тази съпротива идва от хаотичното. За да бъдем по-коректни и прецизни, ще го редактираме на χάως (о→ω). Защото алфата [Α] и омегата [Ω] са в двойната сърцевина на нещата; а не открая. Преди α и след ω има винаги нещо друго. Понякога е напълно произволно. То обаче незабавно се поглъща от сърцевината, но ето че пак се явява друго произволно открая, и пак ново поглъщане в сърцевината, но ето идва друго открая, трето, 3,14… Сърцевината α-ω е поначало удвоена, минус едно, плюс серия, плюс/минус безкрайност. Нещо се дели, нещо се анализира. И т.н. Χάως е литературният χάος. Пристига. Добре заварили.

 

Редакции vs. редукции

Редукцията е научна утопия, вяра в мисленето през модели и схеми. Тя е утопията на прагматизма и илюзията на лесните решения; крилатата мъдрост на поговорката; силата на клишето. Редукцията е най-разпространената и банална техника за осмисляне. Редукцията, разбира се, е житейски необходима и неизбежна, но тя е опасна за мисълта и за действието. Освен това: Едно ще редуцираш, / друго ще изскочи. / И теб ще редуцира / [до елементарна точка].

Ние не искаме да редуцираме хаоса до ред или до безредие. Това би отнело именно неговата хаотичност. Това, което искаме, е да го редактираме непрестанно.

Затова вместо редукции предлагаме редакции (вж. Ред.гру от 1998; Magnus Redactor, 2004; Литературни работилници от 2009 и т.н.). Огромният залог на редакциите е да бъдат иманентни. Тогава те действат откъм вътрешната целесъобразност на текста.

Разбира се, често тъкмо насилствените редакции са най-продуктивни.

Редактирането има посока, но е обратим времеви процес – ние можем да видим как отделните варианти следват един от друг проспективно, както и да възстановим предходни състояния (да върнем времето на творбата назад). Така единичността на творбата от събитие се превръща в процес, работа, траене. Въпросът за преработката е въпросът за ставането-творба.

Под редакция разбираме и интерпретация, критика, деформация, реапроприация, но най-основно редактирането е повторно, насрещно действие. От тази гледна точка дори историческият процес е непрестанна редакция: действие върху друго действие върху друго действие върху друго действие. Върху може да бъде срещу.

 

Директен отговор

1. Тривиално снемане. Нововременският (и просвещенски) проект за Литература бил умрял. Това обаче е исторически тривиално.
2. Нулевите поколения. Тогава от гледна точка на миналото ние изглежда сме родени след тази смърт.
2. Чернозем и свобода. Но от гледна точка на бъдещето мъртвото всъщност отваря литературата. То (е) почва.
3. ἐκ Χάεος. Ние днес описваме именно този хаос на почвата, където еднородността се оказва привидна, а смъртта само контекстуална. И разграничаваме:

a. От хаоса се поражда ред (напр. институционализираната нормализация на литературата след 2000 година);
b. От хаоса се поражда и безкрайно безредие (3,141…). Тъкмо за това иде реч.

Макар точка 2. и точка 2. да описват едно и също нещо (откъм миналото и откъм бъдещето), те не са симетрични, тъй като дават различно разбиране за процесите (след 2 нищо не следва; а след 2 следва 3). Ние се захващаме с 3 (+ b) = π.

 

π?

С π описваме себе си. Това е (уж) третата четворка. Тя има някакъв остатък, затова е по-скоро 3,1415… Разбира се, π е безкрайно и необхватно число. Освен това то е ирационално (Ламберт, 1761). И трансцендентно (Линдеман, 1882). Подредбата на цифрите му е непериодична, хаотична, т.е. случайна, но всъщност сигурна, изчислима, т.е. неслучайна (макар π да изглежда нормално разпределено число, това все още не може да се докаже, не е ясно как да се подходи към такова доказателство). Освен това π е дефинитивно за всеки евклидов кръг (C/d), пък бил той и литературен. Не на последно място, както е добре известно, числото π съдържа в кодирана форма абсолютно всички текстове, които някога са били написани, които в момента се пишат или ще бъдат написани, включително този. Четете π.

В тази връзка трябва да припомним най-важната метафора на числата: светът е реален, следователно ирационален. Педантичността изисква уточнение: изброимо рационален, неизброимо ирационален.

 

Репетиция: тезиси на π

1. Принципът на флуктуацията е хаосът. От хаоса – ред, от хаоса – безредие.
2. Мъртвото е добра почва.
3. Редакциите са по-ценни, по-продуктивни от редукциите.
3,14159…
5. Езикът е материален, веществен и се съпротивлява; той самият е начин за съпротива.
6. Трябва периодично да се минава отвъд езика: мисъл – слово – дело.
7. Литературата дава смисъл. И експериментира с границите на безсмислието.
8. Литературата е далечина и територия.
9. След (тоест преди) литературата-като-нововременски-проект идва езикът, словесността и книжнината.
10. Истински кризисната точка на българската литература ще бъде (отново) съдбата на българския език. Националната литература има три големи слепи петна: българската литература, писана (на други езици) извън България; наличието на поне два други големи езика освен официалния; и отношението към литературата на македонски.
11. Съвременната литература пропусна прехода: улови политическото, но не и социалното.
12. Най-същественото събитие в българската литература за последните 15 години е, че тя преживя медийно-пазарна нормализация и институционализация. Този процес ще се засилва.
13. Днес поезията преодолява опозициите (А срещу не-А) чрез материалността и случайността.
14. Литературата се срещна с машината. Разграничаваме простото подражание на машините от хаотичното подражание в литературата.
15. Възвишеното сега функционира консервативно (и реанимира въображаеми йерархии), затова се обръщаме към радикално хаотичното.
16. π е снето многократно: 1905, 1995, 2015.
17. Всичко възможно ще се случи.

 

Кой е π:

ВБВ, Мария Калинова, Камелия Спасова, Огнян Касабов, Димитър Божков, Юнуз Юнуз и т.н.

 

Бележки по гърба на снимките…

Снимките имат гръб и по него има белези и годишнини. Първата снимка (І; около сп. Мисъл, 1905, т.е. преди 110 години) отбелязва освен друго и едно историческо литературно събитие: утвърждаването и митологизирането на предстоящата (настояща) българска литература.

Втората снимка (ІІ; около Литературен вестник, 1995, т.е. преди 20 години) отбелязва неволно и една литературна трагедия: предстоящия край на българската литература, такава каквато сме я митологизирали вече цяло столетие. Една снимка в „началото“, една снимка в „края“ – много добре измислен наратив; приказка.

Третата снимка обаче обозначава директно един литературен фарс: хаоса-след-литературата. И наративът се променя: приказката продължава след сватбата (І) и след децата (ІІ).

Що за приказка е това? Разбира се, събитието, трагедията и фарсът са исторически шеги, но във всяка шега има съвсем малко шега.

Апропо, това на снимката не сме ние; това са само фикционални образи на някакво въображаемо бъдеще. Да не забравяме, че тя, литературата, е била и ще бъде предимно далечина.

Най-важното: с тази снимка искаме да минем отвъд логиката на оригинал и копие като направим вече серия. Кое на кое подражава? Кое между кое застава? Кое какво замества? Това не е последната, а поредната четворка; и предстоят още много: 314159265359… Серията е отворена към бъдещето, но още по-съществено: серията е отворена към миналото (докато пишем, изровихме още много снимани исторически четворки между „І“ и „ІІ“); (между всеки две естествени числа има безкрайно много реални числа). Литературната далечина побира всички в едно аморфно, многопластово поле от забрави, паметници и полуспомени.

Обърнахме гърба на снимките и какво има от обратната страна?

 

…и пирони в гръбнака на литературата

Гръбнакът на литературата, казват, бил идеологически. Оказва се, че този гръбнак поостаря и се амортизира. Идеологията наистина създава основни социални дискурси, но от друга страна непрестанно паразитира върху вече създадени текстове. Преди да се институционализира литературата, се раждат неформални общности и произведения; преди да стане уредба, словесността е изразяване, общуване, разговор, диалог, яв(яване), производство, микросреда. Фабриките разчитат на производство точно както литературата разчита на произведения. Разграничението и разделението между микро и макро не бива нито да се пропуска, нито да се тривиализира. Гръбнакът на литературата бил идеологически, но след като тя наскоро загуби този скован, столетен и телесен стълб, ето я пред нас мекотело.

Безгръбначното изглежда зле, изглежда неугледно, изглежда нерационално, грозно (естетическото и политическото тук внезапно съвпадат) и изглежда първично. Именно като че ли първично, изглежда архетипно. Литературата се връща в себе си, връща се към словесността, връща се към езика. Мекотело, амеба, ламела, митът за произхода…

Можем да загърбим и тази метафорика и да употребим клише: литературата съществува като метаморфоза, а не като скелет. Загубила своите сковани ограничения, тя на пръв поглед става маргинална, периферна, но свободна. Тя се отваря, поема, трансформира. Намаляването на читателите е и освобождаване от публиката: връщане към създаването. И това е истинският тест за словесността: извън идеологическата рамка, извън капиталистическия пазар (Шилер, 1795). Кой напусна литературата, когато тя стана периферна? Кой се връща в литературата, когато тя става масова? Разбира се, въпросът е „защо?“. Словесността не е една.

 

Поуки отвъд деветдесетте

След 90-те настъпи нормализацията. Плурализмът на кипежа бе заменен от коловозите на новото статукво: културата ни има посока. Преходът бил приключил. С този манифест и с π възвръщаме авангарда от началото на ХХ век и постмодерното от края на ХХ век, но не като копия и подражания, а като семантично отдалечаване – като осмисляне на техните творби и като употреба на техните тела. Ние ценим границите на литературата повече, отколкото статуквото на литературата. И това е не просто поука, а светоглед. И да не забравяме: „на никой нищо няма да се връща“.

 

Остаряването (Едип III)

Вие ни бяхте редактори. Вие вече не сте млади. Вие вече не сте и деца. Нито на младия Славейков, нито на постмодернизма. ЛВ остарява (с него и ние). 90-те се заиграваха с миналото и тяхната отправна точка беше едно „беше“, ние се заиграваме с бъдещето и нашата убежна точка ще е едно „ще“. Защо потъна островът на блажените: защото беше остров или защото разчиташе на блаженството?

Ние обаче също не сме млади. Набедиха ни за мъртвородени и трябваше да се справяме с това. Справянето е неизбежно. Но споменът за литературата не трябва да се проектира в бъдещето: има други техники за създаване, съчиняване или въобразяване. За това иде реч.

Едипален жест ли е това, което правим спрямо 90-те? Повтаряме ли фигурата на Едип? Но неговата фигура не се свежда само до Едиповия комлекс, а все се помни единствено заради извършеното като τύραννος, заради толкова пъти възвърнатата сцена на отцеубийството и инцеста – едно и също, едно и също. Сякаш той не е продължил. Обаче Едип има и втора (всъщност трета) драма, в която се лута по своя бавен път към Колон. Сляпото петно в знанието – а всеки еон има свое сляпо петно – се преодолява напълно в третата трагедия. Ние продължаваме след втората драма. Ние сме вашето сляпо петно, следваща крачка. Разбира се следходното се задава, за да освети нашите слепи петна. Една безкрайна драма на продължаването.

 

Одисей посещава Острова, Хадес и Хаос

Да припомним: островът на блажените е място на памет, на блажено и канонично укритие. Хадес е място без памет, скитащи сенки, които не помнят от коя традиция са дошли и към кои литературни пазари ще продължат, така че само пренавиват бoбините на своите отдавна клиширани поетики: всичко в ясно очертани релета и ритъм – пусни му думи, пусни му ред и автоматът произвежда безотказно поезия.

Но под Острова и под Хадес има Хаос. (Хезиод, Теогония; Аристофан, Птиците; Овидий, Метаморфози).

Одисей отиде на острова на безсмъртието и реши да си тръгне; Одисей отиде в подземното царство и успя да си тръгне, защото знаеше какво е да си Никой и да започваш от нула, без да забравяш. Одисей трябва да посети сега Хаос.

 

Отвъд метаморфозата и отвъд конвулсиите

Съвременното банализирано описание и обяснение на всичко е: метаморфоза. Ние вече дори използвахме това клише в „литературата съществува като метаморфоза, а не като скелет“. Обаче принцип на метаморфозата е χάος. И това се пропуска. Ще го повторим отново: принципът на всяка една метаморфоза е хаосът.

Но хаосът има много други лица; а метаморфозата е просто частен случай. Това означава, че не всичко преминава в нови форми, не всичко е меко. Защото някои неща са резки и крайни. Ние се обръщаме към родовото понятие.

От хаоса на словесността – ред, от хаоса на езика и речта – безредие.

Хаосът задейства различни форми на страх. Някои се уплашиха от „вакуума“, а всъщност абсолютна празнота няма(ше); защото има(ше) флуктуации. Но каква е тази литература на флуктуациите? Това може да са А) конвулсии на литературния труп, но може да са Б) флуктуациите на словесността и на езика; ние заложихме на второто. Запомнете: понякога нещата не трябва да си идват на мястото.

 

Периферията vs. третичните употреби

Казваме: „Намаляването на читателите е и освобождаване от публиката“. Ще попитат веднага „За кого се пише тогава?“. Това обаче може да е личен въпрос или социален въпрос и трябва да правим ясна разлика.

1. Като личен въпрос той има винаги предварителен отговор: за него, за нея, за Боговете, за историята (на литературата), за удоволствие, за никого, не мога да не пиша, идва ми отвътре – безинтересен и смешен списък. Въпросът „За кого?“ (ако е личен) е митогенен. Оставяме го засега настрана.
2. Като социален въпрос обаче той е винаги post factum и намира своя отговор също post factum. Затова трябва да коригираме питането: в обществен план не е важно за кого пишеш, важно е кой ще те чете. Въпросът „За кого?“ (ако е социален) е всъщност сбъркан.

Оплакват се: „Но днес никой не чете“. Ние опровергаваме това лесно: „Ти четеш“. Отново коригират възражението си с ново: „Не. Четящите са малко“. Това вече е друго, защото се връщаме към: намаляването на читателите е и освобождаване от публиката.  Коя обаче е предпоставката зад оплакването „малко се чете“? Дали литературата трябва да бъде национално, социално, образователно и друго начинание? Дали литературата се свежда до проблеми около канона? Как използваме литературата, как се грижим за обществото, как милеем за миналото? Всичко това обаче са употреби. Вторични упореби, третични употреби или носталгични спомени.

Заедно с оплакването (което все пак има основание) трябва да приемем, че кръгът има периферия и че периферията е необходимост. В периферията също се работи и тъкмо там много често се произвежда новото. Периферията не е една, тъй както няма само едно културно средище.

Добре, от една страна, ние просто си играем на пясъчника с останките от мистификации и антологии на 90-те; от друга страна, продължаваме работата и редактирането на литературното поле, защото 90-те пропуснаха, че Литературата умира и е умряла; от трета страна реториката на смъртта, некролозите и умирането е просто реторика, самата тя все по-малко ефектна и ефективна; а от четвърта страна…

 

Бъдещето на литературата

…всичко възможно ще се случи.

 

Сценарии за бъдещето на литературата

Това, че всичко възможно ще се случи, предполага обаче, че има безкрайност. Което хич не е необходимо. Не само, но в рамките на „всичко възможно ще“ има важни типологии и йерархии, така че не бива да се задоволяваме само с твърдения за възможното. Тъй като литературата постепенно се канализира, бъдещето вече ще е изоморфно на настоящето:

1. Нашестваща нормализация и институционализация през издателства, медии, пазари, вериги книжарници и ежегодни (локални, национални, международни) фестивали и конкурси. Това вече се случи и е най-съществената промяна след 2000 година. Изследвахме и описахме подробно това в „Отворена литература“ (Литературен вестник, бр. 13 от 4 април 2012; бр. 20 от 23 май 2012; бр. 26 от 4 юли 2012). Отварянето на литературата имаше ясна причина: преобръщането на просвещенския проект – от обществен той се е превърнал в пазарен.
2. Оформяне на периферни групи за съпротива. Съпротива под земята; подпочвени води; експериментиране, сериозната работа по границите. Разбира се, щом има институционализация, то вече има налична периферност. Всъщност един от най-любопитните процеси е свързан с Литературен вестник, който се придвижи постепенно натам. Затова π може да манифестира именно в подобна свободна територия.

 

Вампирите на историята

Всяко вписване в историята е и временно отписване; то е скрито събитие в драмата на отсъстващия исторически телос. Вписването е и преповтаряне, преживяване и съпреживяване на традицията. Снимките са част от това потапяне, те са обсебващият спомен, от който литературата не може да избяга, годишнината на ритуала, сцената на архаичното и порочно зачатие на модерната литература.

Вампирясваме. И това е работа на историята. Призраците, вампирите и бродниците са нейните пазители в образи, картини, снимки. Не може да има радикално историческо отписване. Има само желания за бягство; желание за другаде, за пилигримство.

Историческият пилигрим преброжда контексти, разкази, микро и макросюжети, където отваря хетерогенни точки. Първи спазъм. Той е засегнат от историята и прави от нея литература. Втори спазъм. Тази литература е проговаряне на травмата. Тя е неизбежна, също както и желанието за отписване – за отписване от травмата. Тя се е случила невъзвратимо.

Страданието, идващо от миналото, е тема на литературата. То е свързано с неща, които не зависят от нас и тъкмо затова историческата несправедливост е болезнена. Потенцията в миналото е метаморфозата на настоящето. Паметта ни свързва с историята, тя не е само наша. Всички контексти, които преброжда пилигримът, си имат свои призраци. Неизбежността носи непонятност и страдание. Но историята е засенчена от идеологията, засенчването носи забрава. Литературата дава видимост на тези фрагменти минало, които са застрашителни и които обсебват настоящето. Вампирясването е да срещнеш онова, което хем знаеш, хем симптоматично забравяш.

Времето на историята се преплита с времето на симптома. Големият и личният разказ постоянно изтласкват: трява да се завърнем към пренебрегнатото. Всяко писане на история е опит за подредба – невъзможно, но неизбежно. Афективният опит на миналото е докосване до границата на изговоримостта. Там е мястото на травмите. Историята ни показва, че не става каквото искаме. Можем само да редактираме.

 

Хаос и възвишено

Осемнадесети век изпита възвишеното като сблъсък с безкрайното, безформеното, с безапелационната сила. Чувството на респект пред абсолютно великото обаче неусетно породи възхита от нас самите, които се оказахме способни да изпитваме същото това чувство. Самооблъщение. Възвишеното естествено мутира от смиряващо във възвисяващо. Но по този начин то донесе нова гордост (дори високомерие) и уютно убежище (дори крепост) в един свят на отчуждение и нашестващо безсмислие. В един свят, през чиито цепнатини струеше хаос. Unheimlich на das Unheimliche (безприютното; из-родното) лежи освен във всичко друго и в това, че то приютява, отричайки скритото (das Heimliche).

Деветнадесети век консолидира хаоса в ред: индустрия, финансов капитал, нечовешки труд, деградация на природата. Възвишеното се спаси във философската измислица за класическата красота, в главите на поетите, затвориха го в резервати, наречени „национални паркове“. Възвишеното стана музеен експонат или стока с цена, варираща спрямо неговата екзотичност.

Двадесети век повтори същия жест, но поизпразнен от смисъл. Има някакво историческо изхабяване. Устремът към непредставимото (нерепрезентируемото) е всъщност фалшиво бягство. Днес перформативът му нерядко работи като празно повторение на стремежа по хармония в заряда на красивото. Така възвишеното реанимира въображаеми и приятни йерархии. И по-лошо: то консервира трупове. Отдавна вече да се възхвалява възвишеното е също толкова обидно, колкото и да се опява за прекрасното (Достоевски, 1864).

Вече далеч не сме толкова красиви, още по-малко възвишени. Затова оставяме други да се възвисяват. Самопровъзгласената аристокрация на духа има своите материални предпоставки, за които рядко признава. А пък понякога те липсват – и тогава тя е нелепо куха; и дрънчи.

Хаосът се изплъзна от смешните окови на възвишеното; той е ниско и навсякъде. Срещу sublimitas на безпочвеното възвисяване – humilitas на почвата. Humus, хумор, χθών. Хаосът не носи уют.

 

Какво е отношението ни към модернизма и постмодернизма?

Ние искаме да се поучим от авангарда – скрити и изтласкани подпочвени води, родилни води. В модернизма продължава да има нещо затулено, забравено и неупотребимо: не „Мисъл“, а „Кресчендо“, не д-р Кръстев, а Кирил Кръстев.

Припомняме: следващата година е 100 години от дада; за тази цел наскоро направихме репетиция (Литературен вестник, 18 май 2011), а с този редакторски манифест започва подготовката за дадаистичната годишнина.

Завръщането post factum към наследството на „Мисъл“ не бележи завръщане в същинския смисъл на думата, а по-скоро изработване на способи, чрез които мисленето за българската литература може да се отдалечи. При тенденциозното отдалечаване обектът продължава да е референтна точка.

Ние превръщаме една историческа метафора в географска. Така модернизмът е отдалечаваща се територия.

Постмодернизмът стана скучен + той отдавна е приет за ценен. А поуките? Първа: „Свърши това с постмодернизма и вече се кара постарому“. Втора: „Добре де, сигурни ли сме, че сме толкова различни от постмодерното?“ Трета и четвърта:  „Да биеш постмодернизма, е все едно на умряло куче нож…“, „Бива, бива човек да си реже клона, ама чак пък толкова…“. Всички опити да се разколебае модерността са все в рамките на самата модерност: било е изначално така и ще бъде така.

1. От една страна ни писна:

• Мистификациите. Бързо се разкриват и нищо скрито не остава.
• Повърхнини, повърхностност и игра. Всичко е уж сериозна игра, но все пак несериозност.
• Претенциозна радикалност. Наблюдаваме показно скъсване с модернизма, а всъщност разликата не е толкова голяма.
• “Възвишеното“ и вълненията около „репрезентацията“. Достатъчно дълго продължи.
• Всичко било дискурс и език. Тц.
• Несвързаност между теория и практика. Това вече е пагубно.
• Съществуват само разлики. В крайна сметка се губи и перспективата, и (с)хващането.
• Реториката на края. Край.

2. От друга страна „краят на големите разкази“ е предимно европейска политическа и културна ситуация. В този смисъл това се оказа локален контекст, който трудно може да бъде удържан политически, социално, културно и глобално… Днес големите разкази очаквано се завърнаха. Постмодерното умно ни напомня за техния лесно тотализиращ и манипулативен дискурс и ни учи да бъдем иронични, антиредукционисти и критични. Да четем бавно. Изисква се известна смелост да се отиде отвъд ситуативното.

Разбира се, днес едните казват, че не са били ченгета, а другите, че не са били постмодернисти.

 

Случайно махало

Когато кажа – аз говоря сериозно – кой е носителят на това аз в този текст, подписан с повече от едно име, с повече от две имена, с видове имена. Подписан 3,141592… пъти в този контекст. Всяко име сменя обхвата на контекста, увеличава сингуларните точки, добавя нова нередуцируеомст. Множественият подпис е позната и утвърдена техника за безредие. Тъй като е позната и утвърдена, π минава дори отвъд тази ризоматичност. Не е същото да имаме сингуларен подпис, двоен подпис и множествен подпис.

Подписът като сингуларен е събитие и повторение. Единичността му обаче може да бъде подкопана, без това да лишава подписването от изключителността на събитието. Например: двоен подпис, имплозивно две в самото начало. Двойното авторство – и още по-радикално множественото авторство – поставя теоретичен въпрос кой е носителят на смисъла и отговорникът за изказа на всеки ред, подписан с повече от едно име. Практически обаче отговорността е споделена.

Рискът при подобна практика е да се стигне до зацикляне, а после до закучване. Припомняме старата максима, че системата първо трябва да се закучи, а после да се капичне. Зациклянето е повторение, което не носи изменение, понякога то е фасцинираща точка, понякога е нещо, което убягва. Ето така: погледът и паметта залепват в тази точка и не могат изобщо да се откъснат от нея; или обратното – не я забелязват отново, отново и отново. Докато нещата не се закучат съвсем. Тази цикличност е характерна за познатата игра fort-da, както и за всяко просто часовниково махало. Неговите механизми неуморно произвеждат едно и също люшкащо се, сигурно движение около една и съща точка – тук, там, тук, там, тук, там (а накрая махалото спира именно в тази една-единствена точка между тук и там).

Не е така обаче при „хаотичното“ двойно махало, където точките са повече от една; там зацикляне не се наблюдава. Но всяко двойно махало е всъщност детерминистично по дефиниция, така че известната физическа „теория на хаоса“ (Лоренц, 1963) не е много хаотична и не винаги е удовлетворително решение за процесите в културата (детерминизмът има своите органични и литературни граници).

Не е така най-сетне при случайното махало, където точки на привличане просто няма. Това е хаосът – отвъд Лоренц, отвъд детерминизма.

И така, срещу механизмите на зацикляне в литературата препоръчваме или „двойното махало“ (по-популярен подход), или „случайното махало“ (радикален подход), т.е. или странен атрактор, или без атрактор.

При зацикляне машините се рестартират или зануляват. Човекът се опитва да имитира машините и също да се рестартира, един вид да започне отначало, да изличи драмите си. Но този похват не върши работа, защото неизбежно стига пак до мястото на травмата. Човешкото не може да се рестартира. Но то може да редактира. Да не проговори, да сътвори, да създаде нова връзка в невралгичните точки на зацикляне, да разруши системата.

 

Идеология и поезия на политическото

Поезията променя, прави нещата различни, тя дори може да прави нови неща или да отдалечава старите от контекста им. И понякога произвежда. Идеологията обаче утвърждава едно и същото, тя възпроизвежда. Тя не изчезва, тя бавно тлее в очакване на промяна.

Някога идеологията изгони поезията (Платон). После се направи, че е изгонила сама себе си. Привидно пропъдена, идеологията се появява неочаквано, промъква се през отзевите под прозореца и повторно завзема езика. Срещата между поезия и идеология е неизбежна и конфликтна. Но тази среща освобождава сили, скрити в недрата на всекидневието и очакващи своя час. Иманентен бунт, несъгласие, разрив – без метаморфоза.

Идеологията осигурява траенето на поезията. Без нея няма канон, няма възпроизвеждане, няма дори съпротива. Идеологията е нужна на поезията; дори и поетическото да не съзнава това.

 

Преходът предстои

Литературата пропусна прехода (макар че от друга страна го преживя на стилистично ниво, на нивото на материалната си тъкан). Най-добрата ни литература пропусна най-важното социално събитие през последните 25 години: преобразуването, декласирането и регионализацията (дори феодализация). Историята чрез идиоса. Преходът е все още литературно неназован, неописан и затова предстои (въпреки множество проби и опити). Литературата на 90-те се обърна към езика и загърби света. Светът загърби на свой ред нея; и всяко стана периферия на другото. А в перифериите има малки групи: всеки познава всекиго.

Литературата бе политизирана, но не стана социална. Това е една от най-забележителните характеристики на новата ни словесност. Социалното разпадане остана невидимо в литературата.

 

Външното прави вътрешното

Езикът обаче е общ: това значи, словесността е изначално обществено ангажирана, дори когато отрича това или го избягва. Словесността е длъжна да даде глас на страданието, но и повече. Този глас подема опит да отговори: Защо стана така? Но и опит да постави въпроса: Какво да се прави? За пореден път; в това има нещо иронично, малко тъжно и съвсем неизбежно.

Процесите трябва да станат видими, а не само да прехвърляме индивидуални или колективни вини. Да се изкарат наяве социалните травми. Да се почувства болката, безсмислието, безсилието. Нито един личен проблем не е само личен, той е и проявление на дълбинни – и също така на повърхностни, точно заради това убягващи – обществени структури.

Трябва да се направят видими травмите и техният обществен, а значи и икономически произход. Да се бръкне в раната. По-често, отколкото си мислим, външното прави вътрешното.

 

Човешкото проговаряне

Едно уточнение с множество последствия: има възможност човешкото същество да не проговори. Не в социален или психологически, а в материален, кинетичен смисъл. Възможността за непроговаряне разрязва ad reversum словесността по цялата й материална протяжност (Billy Budd, 1924). Така се създават все нови и нови словоформи, неологизми, езикът се деформира, прекъсва се актът на повтаряне.

Първото навлизане в речта – при децата или при възрастните – е прост мимесис, на буквално повторение или на „огледална“ структура  (Зеркало, 1974). Но проговарянето работи заедно и с една „първична съпротива“, която е винаги налична. Изразяването идва като преодоляване на опасността човек да не проговори, като отказ от повторение. Тази съпротива и несъгласие за просто подражание е в основата на творческите структури.

За разлика от това машините не могат да се съпротивляват срещу проговарянето, нито срещу простия мимесис.

 

Животинското

Твар. Ние сме животни. Глутница, рояк. Отместваме отношението човешко – човешко към отношението човешко – нечовешко. Как, освен че сме животни, отново можем да станем такива? Дълго, дълго време животните нямаха глас. Сега имат ли? Какво може да ни каже животното, на какво може да ни научи?

Представи си мравояд, който говори на старобългарски – внимателно го опиши, нарисувай го, а сега си поговори с него. И какво от това? Запитай се: дали насекомите ще превеждат добре? Какво ще постигнем, когато те проговорят човешки? Не. Това, че животните имат нечовешки език, е именно, че те са самоценни.

Днес: опити да се постигнат множество техники, които да внедрят човешкия в не-човешкия свят, да сродят словото с не-словото (природния, животинския или механичен шум). Да покажат тъждеството ни с живото и неживото. Хипотезата, че човешкият език е подвид на не-човешкия език. Ти си животно.

 

Бинарното: природа и култура

Две понятия, които, мислени като бинарна опозиция, отдавна вече трябваше да са компрометирани и досадни. Основанията за това са безчет. Ето едно: Природата е културата в нейното инобитие. С други думи, естественото е изкуствено. Толкоз.

А тук, у нас, схващането за култура се озова в плен на непромислен идеализъм и непростим елитизъм. Някъде зациклилият просветителски идеал се трансформира в мечти за технокрация в сферата на „духа“. Другаде култиваторите се отказаха да (се) култивират и се заеха просто да раздават присъди наготово и на едро. „Добрият вкус“ срещу „кича“ и „чалгата“, „експертите“ срещу „народа“. Смешен разрив. Ако е верен, толкова по-зле; знае се коя страна е безпомощната.

В по-общ план бинарното противопоставяне продължава да произвежда своите злощастни бягства. Природата щяла да ни спаси от културата. Така природата остава впримчена в една сантиментална идеология на отминалото и все изплъзващо се непосредствено. Наново, но с типично по-крещяща липса на рефлексия заговориха за „нормалното“ и „естественото“. Или пък, огледално, културата щяла да ни спаси от ужаса на примитивното, на непосредственото.

Но неопосредено няма. Процесът на култивиране е винаги материален, телесен, при все задълбочаващата се формализация. Културата е икономика и екология, колкото и да я е срам от това. Тя също е животно. То живее в размирен, страдащ οἶκος.

В стария смисъл природа и култура няма. Τέχνη не спори с φύσις. Зее хаос.

 

Яв. Концепция за творчество

Да откъснем „творчество“ от „демиургично сътворяване“. Творчеството не е creatio ex nihilo, то е ex chao – следователно не е creatio; творецът не е origo, той не е Творец. Но остава δημιουργός, доколкото може да работи за общото и другите. В творчеството има художество, понякога просто ποίησις, съчинителство, правене, приготвяне. Отколе се знае, че то също така не е само техника, изкуство. То е и автопойезис – не толкова на поетите, колкото на казаното. Яв: изявяване, проява на смисъл, изкарване наяве на безсмислието и работа с него. Във всяко словотворчество можем да открием поява на „новото“ и събитието на едно проговаряне или отказ от проговаряне. Творбата е яв – отвъд идеологията на труда и свободното време, затова и творчеството отваря.

Творчеството може да е провеждане и произвеждане. Изява на нещо, което ни засяга. Творбата е проводник. При установен и овладян стил авторът неусетно се превръща в машина за текстове.

То е съвместност, само при такова условие можем да приемем „сътворяването“. Само при такова условие можем да мислим и за „народното творчество“. Всеки ἔργον има своя δῆμος, дори той да е съвсем малък или предстоящ. Затова творчеството е задруга, то отваря пространство за спор и дружба. То е много повече разговор, отколкото израз. Но диалогичността е най-вече агонална. Тъкмо затова творчеството е най-накрая и редактиране.

 

Съвместни вътрешни пресичания

Брой на ЛВ за „дада“ (6: ДЮМКОВ)
Литмобове „Градски четения“ (5: ДЮМКВ)
Четене „Утопията“ (4: КМВД)
Работилници на ЛВ (4: КМВД)
Семинар „Хаос и безредие“ (3: КМВ)
Брой на ЛВ за „Хаос и безредие“ (3: КМВ)
Отворена литература (3: КМВ)
точка срещу точка (3: КМВ) [14.07.2010 и 23.09.2010] и [акорд:еон] (3: КМВ) [13.04.11]
Литературен сериал (3: КМВ) [19.05.07]
Отвъд емпиризма и рационализма: Кант и епигенезата на чистия разум (2: ОВ)
Организъм vs. механизъм при Кант и Хегел (2: ОВ)
Два текста за университета (2: ЮВ) [„Култура“, бр. 48, 2000; „Култура“, бр. 43, 2010]
Арт-група „Устата“ (2: КМ)
Проектория (2: ЮВ)

Полето – материално; далечината – идеална

Алегорична типология: в идеален план литературата е далечина; в материален план литературата е територия.

1. Литературата като поле. Ето на̀: в него се строят навеси, колиби, заслони, фургони, къщи, имения, дворци, дори крепости-градове… Полето се окултурява (старата метафора за обработката), но в него има и естествени прегради. Има канонични произведения, които се виждат отвсякъде, които присъстват стереотипно и стереометрично. Част от авторите пък не строят, а само се занимават с поддържащи дейности в нечии чужди зимни градини, друга част прекопават малки ниви, а има такива, които се заселват в застроени територии и ги облагородяват, обезобразяват, дори преместват. Също и единаци, които дълбаят произволни дупки или целенасочено запълват ниши. Когато институциите изоставят управлението на полето, то избуява напосоки. Диво, но изпълнено с изкуствени руини.
Това поле има една физическа и една убежна граница. Физическите граници биват ровове, огради-видове, литературни жанрове, забранителни знаци и бесилки. Те се отместват с колективни усилия или с персонални жертвоприношения. Убежната граница е хоризонтът и така ние просто се шляем в различни посоки, отлагайки завинаги предела. Това отговаря на въпроса дали литературата има непроменливи граници.
Какво иска странникът? Странникът копнее по далечината. Кой е странникът? Онзи, който не иска да е там, където е, другото място в далечина го мами.

2. Именно затова литературата е била и ще бъде предимно далечина. Тя не е утопия, не е само мит, не е единствено идеология, не е редуцируема до естетика, не е просто език. Литературата е далечина. Нещо, което отсъства именно тук (всяко тук), но е все пак видимо (отвсякъде видимо). Тя не присъства, а отсъства. И тъй като е далечина, тя няма ясен и фиксиран образ. Едно от ключовите и гъвкави понятия (освен тривиалните „стремеж“, „перспектива“, „хоризонт“, „посока“), с които може да бъде описана тя, е едно зад друго. Някои неща в далечината не се виждат, тъй като други препречват пътя им. Миналото се явява като това друго. Настоящите йерархии са също такова друго. Очакванията за бъдещето са пак подобно друго. И зад всяко друго има едно (или друго). Заради перспективата някои от нещата само изглеждат по-големи от тези зад тях, а други, въпреки техния размер, с времето се смаляват и скриват. Археолозите на далечината изследват това едно зад друго надлъж и нашир.
Така можем да разберем литературната полуцялост, слоевете, материалността, взаимодействията и възможността й за развитие, както и вътрешните непрекъснати спънки, дори връщането към езика или обръщането към света: това всъщност е опит да се махнат предмети от далечината, да стане тя отново обширна далечина. Не обобщаваме, а прогнозираме. Дългосрочно литературата не може да остане такава каквато е (била). За нейната историческа смърт (или периферност) се говори отдавна – това се е превърнало в стандартно, удобно място (и в теорията, и в образованието, и в социологията). От друга страна още по-очевидни са две други неща. Първо, че езикът е плътен и гъвкав, че има физическа и абстрактна история. Тогава е неизбежно да има изкуствени, изкусни и въздействащи образувания върху и чрез него. И второ, че литературата е била винаги някъде в далечината – в миналото, в бъдещето или дори в настоящето. Нека го кажем по-ясно: Литературата и да е умряла, литературната далечина не е.

Ролята е променена и не можем да очакваме от бъдещето това, което сме употребявали в миналото.

 

Вавилонската машина на Лаплас-Тюринг

Нека си представим една вавилонска машина, която може да произведе всички възможни комбинации от всички възможни думи на всички възможни езици. Ако тя заработи, полето и далечината – т.е. ненаписаното, там където не сме били все още – би трябвало постепенно да се изчерпят. Да се изпълнят докрай. И край на литературата.

Но това е погрешна представа, защото литературата не работи само с думи, тя работи със смисъл, с референти от света, тя има история, развития, остарявания. Това означава, че във всеки един момент ненаписаното се увеличава. Ето защо далечината е идеална. И именно затова полето е материално. Но тогава дори на острова на блажените, това калесване на българската литература със световната, има още незаети места. Места за разкопаване и разгъване. И този остров е просто един ограничен пример за литературната шир, който обяснява защо ненаписаното се подновява и разгръща непрестанно. Има време, истории, теми, проблеми, нови езици, които незибежно разширяват хоризонта. А вавилонската машина само комбинира думи и фигури.

 

Канонът и неговите изходи

Въображаемата сигурност на поета идва от канона или от съпротивата срещу канона.

Вход: за да бъдеш част от канона, трябва да пишеш за трите фигури на родината, майката и либето. Така той сам щял да те поеме. Тези три фигури бродят като симптоми из цялата ни литературна история и учебници. Освен понякога нерешен личен проблем, те по-често представляват казус на социалното взаимодействие и нереализираност. Драмите с всяка от трите носят „въздълбока травма на лирический герой“. Той страда на кръстопът. А междувременно конструира женското като първичен хаос, към който се стреми или избягва. Българската литература рециклира безкрайно този сюжет, така че дори отказът от трите фигури действа обезродяващо.

Първи изход: титрологични и концептуални отклонения в канона. Най-бързите примери: „Хаджи Димитър“, 1873 – „На нивата“, 1900; „Изворът на Белоногата“, 1873 – „Изворът на грознохубавите“, 1994; „Българска христоматия“, 1884 – „Българска христоматия“, 1995; „На острова на блаженните“, 1910 – „На острова на копрофилите“, 1997 и т.н. Отказът от канона и съпротивата срещу канона също са канонични (съпротивата е епифеномен на властта). В канона се крият неподозирани чудовища и хаоиди.

Втори изход: асимволия.

Трети изход: Достатъчно за този канон. Явът, редактирането, творчеството, съпротивата са по-съществени. Дори канонът да изчезне, дори канонът да се окаже кух и да е образователно неадекватен или забравен, хаосът ще продължи.

 

Втората жена на Бащата, мъжкото либе и машините

A: Обикновено мащехите са лошите. Каква обаче е връзката с класовото господство?
B: Мащехата е втората жена на бащата…
C: Тогава вещиците са просто декласирани.
A: В тази връзка крайно време е либето да бъде по-често с мъжки пол.
D: …а машините? Те са безполово либе, среден род.
В: Да знаете, третата жена на бащата ще е машина.

 

Математизация на литературата

Машините били тук, за да ни спасят: да ни избавят от човешкото, да ни освободят от природата, да алгоритмизират творчеството, да ни сменят. Първо се квантифицира езикът (и стана код), после се квантифицира общуването (и стана комуникация), после се квантифицира знанието (и стана информация), сега вече е неизбежният ред на литературата (като текст). Дигитализацията е по същество редукция. Ние припомняме, че редукцията винаги има остатък – точно както квадратурата на кръга е пословично безнадеждна задача; вж. трансцендентното 3,1415926…

1. Квантификацията е най-сетне постигане на универсален език (1;0); т.е. проектът на Просвещението продължава под мощна изчислителна форма. Но борбата срещу математизацията и редукцията е в крайна сметка борба срещу универсалния формален език. Материалното срещу виртуалното.
2. Дигитализацията обаче е не само това изтъркано клише, тя има и важен положителен ефект: квантуване на творчеството. Изчезва континуума в аналоговата култура и литература. Оказва се, че има прекъсвания. Материалното прекъсва, има паузи. Освен това математизацията поставя въпроси на литературата.

 

Кабинет 314

Хаосът и π имат своите ниши. Приемно време: всеки вторник от 13 до 15 часа.

 

π на деформациите (AdS_n)

Най-продължителната кризисна точка в най-разпространената геометрия: π е ирационалното на нашата интуиция и на нашия здрав разум. Освен това: единствено в Евклидовата геометрия стойността на C/d е 3,14159265… Колкото повече разтегляме пространството, толкова повече ще се деформира „π“, то може да стане дори рационално (2 в сферична геометрия; 4 в метрика L₁). Строго математически π е просто конкретна стойност, универсална константа и не се променя. Но можем и да приемем, че „π“ е вътрешно съотношение на кръга: това означава, че то е контекстуална константа (при това не винаги ирационална) и тя зависи от природата на пространство(-време)то.

Ние тук деформираме именно серията, отношението, времето, образа, при това отрицателно. Тръгвайки от евклидово, се насочваме към хиперболично пространство (анти-Де Ситер). То се характеризира математически с негативна кривина, а негативната кривина е дефинитивно привличаща. Сгъстяване. Точно тогава аналогът на π се разраства, разсраства, разраства = 3,7802…; 4; 5,72; 6,0783222… Ние ще увеличаваме π.

Повечето литературни кръгове са всъщност квадрати или триъгълници, или дори многоъгълници. Но ние сме кръг и нашият радиус започна като половинка. След това поетапно го деформирахме. Деформациите освен това означават, че при нас има нередуцируеми слоеве и нива. Има несводими разлики – и в кръга, и в поезията, и в манифеста. Дори и да се брои множеството за едно, то пак си остава множество. Но ние го броим заедно; и това сега е най-съществено.

 

Слепи ги ражда: вътрешните и външните граници

Наблюдение: изобщо не се мисли за границите. Нито за вътрешните, нито за външните. Имаме постмодернизма на 90-те, есхатологията на консерватизма, бързата литература, дори опити за преформулиране на канона и неговия гръбнак, но пак не е ясно какво става с истински невралгичните и критични граници. Това по същество означава, че националното в българската национална литература има традиционни слепи петна. Например: кое е характерното в български контекст по отношение на целия този словесен кипеж? Или какво от българското трябва да бъде отбелязано като същностно или световно? За да се мисли в тази посока, първо трябва да се изяснят други проблеми:

1. Какво се случва с литературата в България, която не е написана на български език? Как се обясняват отсъстващите вътрешни различия? Къде е българската национална литература, писана на турски или на цигански?
2. Каква всъщност е българската литература извън България? Какво става с литературата на български в Сърбия, Молдова, Украйна…? Какво – с литературата, писана от българи на други езици някъде другаде?
3. Да доведем нещата до тяхната понятийна и абсурдна крайност. Според официалната ни държавна линия литературата в Македония следва да се мисли като писана на „български“. Излиза, че имаме литературен двойник, но той е тотално невидим: съществува и го няма. Двойниците обаче хич не са безобидни, те предизвикват комични и трагични ефекти.

 

Крайната материалност на паузата

Паузата в поезията е материална. Тя е плътна. Тя е фонетична. Тя се чува.

Когато имаме материализирана пауза, думите и прекъсванията имат общ статут. Тогава и да кажеш и да не кажеш нещо е еднакво. Поезията не е разговор. Тя е продължителността на последния разговор. Хората имат различни начини да се сбогуват. Едни дълго време. Други без финални реплики. Но не за самото разделяне става въпрос. А за протяжността на съвместното присъствие, когато разговаряме за последно.

Разделянето с читателя. Живяхме във времето след вечната раздяла. Читателят стигна цезурата, стигна клаузулата и краестишната пауза, стигна последния ред на стихотворението. Поетът никога не е говорил с другите, а с другия, затова изчезването на другите не води до изчезване на диалога. Другите са реалните „те“, реалните читатели.

 

Във и извън езика: input <> output

Мисленето за езика имплицира винаги питането дали има нещо отвъд езика. Обикновено колосите на истината, фактите, идеите или универсалиите се издигат вън от езика, тяхното положение не се разклаща от обитаването им през тъканите на словото. Те си стърчат неизменно и абсолютно.

Другата версия, която тръгва най-късно от софистите, предполага, че светът е относителен, защото няма нищо вън от езика. Или има нищо. Лъжите и манипулативните стратегии се приписват винаги за сметка на релативистите с тяхното прословуто извъртане, че може и да е по друг начин. Но пък нали те владеят техниките за убеждаване, така че все ще се намери кой да им попадне в мрежите. И не е думата да се избира между абсолютното и относителното (той изборът така и така си тече), а да се съблюдава какво се случва между каналите на входа и изхода. Между input <> output са изпуснатите нишки, недоразказаните истории, непремислените сюжети.

Пример за простото подражание е механичното подражаване на машините – има прогнозируемост между input-а и output-а по отношение на говоренето. Машините, възпроизвеждащи човешки говор, повтарят подадените текстове със завидна еднаквост. Няма остатък, няма различния между „p“-тата на машините, само програмирани инварианти. Машините никога не се задъхват, никога не прекъсват прекалено продължително. Тези перфектни гласове, веднъж подкарани в движение, не могат да не проговорят. А човекът може.

 

Сублимации върху бъдещето на литературата

3. Романтически: аз съм гений и пиша единствено за боговете – това, което днес напиша, е абсолютно и следва неотклонно вертикалите на Духа.
1. Вазовски: това, което днес напиша, един ще жали, друг ще ме проклина, но мойте песни все ще се четат.
4. Депресивни: това, което днес напиша, никой не ще го прочете. Нито моите съвременници, нито в бъдещето, нито в миналото.
1. Утопични: макар днес никой да не ме чете, то бъдещето ще изрови моите текстове и те ще намерят своето място.
5. Технологични: литературата ще се завърне отново през техниката. Точно както сме изработили първо азбуката, после печатната машина, сега ще открием следващото техне: произвеждащо и технологично. Литературата винаги е била изкуствена.
9. Хаотични: вж. π.
2. Ботевски: нищо не умира – и да кърви, и да пъшка. Особено ако е балада.
6. Антиутопични: в бъдеще няма да се чете, само малцина ще бъдат грамотни и те ще използват езика, за да пишат програмен код, чрез който да усъвършенстват софтуер, мислещ и комуникиращ вместо хората.
5. Прагматични: ако нещо не е полезно никому, изчезва. Литературата е просто временна историческа конструкция, какво толкова?
3. Божествени: през мен минава Словото, изпълва ме и се излива, аз съм творец по неизбежност (но избран). Четенето също ще е по неизбежност (за избрани).
5. Практически: трябва да запазим хладнокръвие и да видим какво може да се изгради от дадените ни реалистични възможности. Единственият смислен въпрос е „Какво да се прави?“. Междувременно не трябва да униваме и не трябва да се въодушевяваме.

 

Днес

Твърдението за „смъртта на литературата“ има претенция за универсалност, но е изговорено в духа на Просвещението, т.е. не е достатъчно универсално. Затова то е контекстуално в рамките на Новото време, но всъщност не е достатъчно контекстуално, тъй като не обръща внимание на словесността тук и днес.

Първо, днешната поезия позволява да стане осезаема радикалната материалност на езика (в един по-частен случай това е тезата, че литературата не е единствено фикционална, а може да бъде и буквална). Второ, съвременната поезия дава и живот на литературата, която ще се разгръща отвъд бинарните редове естетическо – неестетическо, политическо – неполитическо, човешко – нечовешко, култивирано – некултивирано. [Старите опозиции съществуват и на интонационно-синтактично ниво: пунктуация срещу липса на пунктуация.]

 

Прозата днес. Начин за продължение

Нормализацията в литературата е и следствие на това, че читателите започнаха да четат днешната българска проза. Да я купуват, да се възвисяват и смеят с нея или да усещат физически тъгата от страниците й. Четени са онези прозаици, които се пренесоха от нивото на читателя на нивото на читателите, от другия към другите, от единствено число към множествено число. Прозата винаги е можела да прави подобен преход. И най-характерното е, че преходът от читателя (място в текста) към читатели (реални хора) не променя статута й на неконвенциална литература. Т.е. когато се обръща към множеството на реалните читатели, прозата не задоволява единствено нуждите на масовия читател. Множественото число на „читател“ е въпросът за реалните читатели.

Този въпрос беше немислим, защото реалните читатели досега не се вземаха предвид в рецептивната естетика. Критиката искаше да избегне ефекта на психологизма при формирането на смисъл. Социолозите на литературата по същия начин изцяло отхвърлиха значението на реалните читатели. Тяхната причина е, че те са социално невидими при резултатите на преброявания през първото десетилетие на новия век. Но това, което  регистрират социолозите, е именно, че писателите не адресират реалните читатели, а не че нямат условията и инструментите да го направят.

За кого пишат поетите? Като че ли поезията коренспондира с читателя, другия, с единственото число. Това е едновремено бърз неуспех и бърз успех. От една страна, читателят в единствено число е вид крайна и последна инстанция на смисъл за произведението. От друга страна, единственото число на „читател“ предлага отношения, които отварят възможност да се проблематизира по нов начин сингуларността в поезията.

И така: чувствителност можем да имаме или в нагласата си да се докоснем до реалните читатели или в онзи тип новаторство, който отваря място за сингуларното. Но днешната поезия, задоволяваща читателя в единствено число е безчувстена, самозатворена. От тази позиция днешната поезия е неестетическа, нечовешка и некултивирана. Тъй като не може да отговори на принудата да бъде обратното. Но има и друг поглед:

 

Поезията днес. Нови пътища

Днешната поезия е неестетическа, нечовешка и некултивирана. Такъв тип твърдения имат пейоративен смисъл, когато нагласата за разбиране на днешната поезия е свързана със средствата на занаята. В смисъл, че технически днешната поезия не разработва средства и способи за естетизиране, очовечаване и култивиране.

Логиката в поезията е сменена. Тя не е ориентирана в напрежението на бинарните опозиции от типа на А срещу не-А, т.е. естетическо срещу неестетическо, човешко срещу нечовешко, култивирано срещу некултивирано. Нейният тип ориентация е по избор на родовото понятие – маркираното А като подвид на не-А (Трубецкой, 1930; Якобсон, 1932; Г. Герджиков, 1974). Естетическото е част и подвид на не-естетическото, човешкото на нечовешкото, култивираното на некултивираното. Така както формата е вариант на безформеното (и има случаен или целенасочен характер). По отношение на езика няма надредност между поезията, природния шум, механичните и животинските звуци (М. Янакиев, 1960). Всички те са варианти на един нечовешки език. Това е възможно най-крайната теза. Тя е свързана с материалността на езика или с радикалното външно на езика, а това са два различни начина да се изкаже една и съща теза. Разбира се, хаосът е надреден спрямо реда (и спрямо безредието) и това обяснява нашия идеен и манифестен избор.

Освен тази нова поетическа техника на субординираните опозиции има и друг радикален начин за излизане извън бинарните противопоставяния: чрез случайността и материалността, чрез работа върху границите и смесване на членовете. Тогава дори субординирането се разколебава. Случайността навлиза в самата поетическа техника на свободния стих:

 

Външното на езика. Радикалната материалност

Външното на езика или случайното в езика винаги са имали  характер на социално и понятийно незначително. При производството на значение имаме произволно свързване на означаемо и означаващо – две изцяло негативни или идеални величини, защото тяхната стойност е чисто диференцираща, основана на противопоставянето помежду им. Но произволността на означаването изключва (буквално изрязва и не забелязва) външното на езика или неговата случайност и материалност. Произволното (чрез конвенцията) изключва случайното, следователно никое човешко същество няма да може да осъществи революция в езика. Моето „Р“ не променя твоето „Р“. Така всяка лингвистика е лингвистика на не-случайното, а онова което остава външно за езика, онова което е случайно, е работата на самия говорен апарат или на ръката, която пише. Мисълта за лингвистика на случайното изглежда нелепа и невъзможна. Но именно това осъществява поезията, поставяйки си цел винаги революция в езика. Моето „Р“ ще промени всяко „Р“.

Случайното изглежда „външно“ по отношение на езика, тъй като произвежда нещо като дисхармония, вид незначително разноречие в симфонията на езиковата система. Радикалният обрат с въвеждането на тезата за материалността и случайността на езика е равносилен на позицията, че всъщност езикът е сбор от всички тези отклонения. Причината за случайността е материята, а за „съпътстващото“ няма наука (Аристотел). Езикът е именно онова „външно“ на социалното. Той е това, което лингвистиката пропуска. Вече не става въпрос за негативност и липсата на глас, а за различие и безкрайно несъответствие между материални присъствия, нарушения и паузи. Материалността на езика в един пряк смисъл определя не-конвенционалността на творчеството.

 

Свободният стих. Детерминираност и нови удоволствия

Откакто е въведено, силаботоническото стихосложение легитимира и в крайна сметка институционализира поезията. Политическата роля на свободния стих е изиграна още през 60-те години (дискусиите в „Пламък“ и „Литературен фронт“). Противопоставяйки се на схематичността на силаботониката, той се съпротивлява и на нормативността на политическото статукво. Интересно е, че институционалността на поезията съществува само докато римата и размерът са все още същностни за стиха (възможно е да няма каузалност между двете, просто случайно съвпадение). Няма автор до края на 90-те, който да не работи с възможностите на силаботониката; макар и понякога негативно, с цел художествена травестия на класическата музикалност. Дори имаме примери за идеален изосилабизъм (Черешата на един народ, 1998). Но да, в общи линии – това е разделителната зона – едните (до края на 90-те) „владеят“, но се отказват понякога от способностите си да са благозвучни, а другите (след 90-те) са обвинявани, че нямат способностите и знанията за благозвучие.

Ако авторите до 90-те бяха ползвали единствено и само свободния стих, ако бяха способни единствено на това, щяха да стигнат до детерминизма на свободния стих, до който стигаме в момента ние. Паузата е вездесъща. Неправилно поставената пауза е непоправима, тук нарушение е невъзможно. Буквалните повторения (на всички езикови нива – от звуково до синтактично) са наложителни. Свободният стих е свързан с плазмата на настоящето. Освен това той надскача ограниченията на текста, включвайки паратекста в себе си.

 

Списък с локални нарушения и удоволствия:

• премахване на паузата в края на стиха (2000, 2004);
• минаване отвъд настоящето: бъдещето (2011) и миналото (2022) като модуси на свободния стих;
• числата вместо означаващото и означаемото в поезията, логика отвъд заместването (2000, 2004, 2007, 2008, 2011);
• създаване на буквеници (15.V.2002, 2011) и квадранти (2000, 2011);
• буквалността като оголване на фигуративното (2000, 2007)
• без синхронизиране по число и лице (2008);
• липса на последователност за четене и насочване на окото (2000, 2011);
• паратекстът като текст (2000, 2007, 2011);
• кеносис: изпразване от смисъл (2015 2016)
• интерес към ръкописното (5.ХІІ.2008, 2022);
• археология през собствени имена (2007; 2015);
• завръщане на пунктуацията и главните букви (2000, 2004, 2008);
• и още.

 

Техники на безредие в паратекста

Дыр Ряжущ (плакати-поеми по улиците, 1994-1997);
Dualis (писане в съавторство, 2004-2014);
Литмоб „Градски четения“ (литературни флашмобове; 2009);
[акорд:еон] (трето представление; 2010);
Брой за дада (Литературен вестник; бр.18, 18-24 май, 2011);
„Независимо от ритъма“ (шега, 2013-2014);
Хаос и безредие (бакалавърски курс, ФСлФ и ФФ, СУ; 2015).

 

Смисълът на литературата

Радикалното клише, което искаме да върнем: литературата дава смисъл. И това я отличава от всички останали изкуства. Без значение е дали тя сътворява или открива смисъла. Без значение е дали това ще има трансцендентни или иманентни залози. Смисълът може да се разроява постфактум в различни посоки: употребата и значението на думите; може да се разбира херменевтично; може дори да е екзистенциално осмисляне на съществуването. При всички положения обаче литературата е онази дейност, която позволява да се задава досадното, но неизбежно: „Какво е искал да каже авторът?“ или с други думи „винаги ще се намери някой да попита за смисъла“. Това е позволявало литературата да функционира изключително добре във всеки образователен процес, да бъде идеологически инструмент, да поддържа педагогико-хуманистичния проект и да се разглежда като основен формиращ модел за човека, техника за (само)усъвршенстване. Смисълът е една от референтните точки и на целия авангард: заумният език, дада, автоматичното писане, графичните литературни експерименти – смисълът не е същността на литературата, казват те; и това именно е нейният смисъл (това са и стандартните обвинения към авангардисткия текст, че не бил разбираем). Тази травма на литературата от началото на ХХ век трае и до днес. Но и авангардите ги канонизириха и сега те дори имат ново значение (историческо, институционално, жанрово, стилистично). Да припомним, че смисълът изисква тълкуване, за разлика от значението, което може да се провери или посочи.

От тази гледна точка „смъртта на националната литература“ е всъщност смъртта на институционализирания смисъл. Но това не е смърт на мисленето, писането или четенето, а живот след институционализираната смърт. Този живот е хаосът на почвата. А от него се появяват нов ред или безредие, нов смисъл, нови клишета, ново разочарование.  Защото литературата в един от своите аспекти продължава да е „общите неща“, res publica. Литературата е републиката: на писмената, на буквите, на числата, на словесността.

Тогава можем да кажем, че имаме и три исторически нива на поставяне на въпросите – смисъл; превъзмогване на смисъла; хаотичност:

1. Универсално. Понятийно, общо: литературата има смисъл. Тя създава такъв.
2. Контекстуално. В плана на близкото минало: литературата е превъзмогнала смисъла (световният авангард от началото на ХХ век; българският контекст на 80-те, 90-те и постмодернизмът като теоретична платформа).
3. Футуристично. Следваща стъпка: литературата и смисълът произлизат от хаоса. Но също и безсмислието – то просто не бива да се редуцира.

 

Други характеристики на литературата

Литературата освен това е:

• Нещо, което е записано, чете се и има художествена стойност. Прави самотата поносима (за читателите и писателите). Би могла да създава публично пространство и обществени връзки.
• Да доведем нещата докрай: онтологически най-мощният инструмент за даване на смисъл е литературата. Това включва споделяне на смисъл (през канала даряване и получаване); отричане на смисъл (техники за безредие) и т.н. Накратко, литературата е истината на философията.
• Литературата може да се мисли през промяната на паметта (мнемотехниките) в Античността. Всяка промяна на паметта е промяна на литературата.
• Литературата е формиране: от тази гледна точка най-важното нещо е, че продължава да се пише.
• Тя е начин за отваряне на възможности през езика и дори отвъд езика.
• Тя е най-евтиното изкуство.
• Литературата осъществява континуалността на човешката общност.

 

Причина и снемане на траура. Съвместност в творчеството въпреки ризомата

Тъгата от изчезването на литературата витае навсякъде. И тъгата не е свързана с една изгубена тоталност, а с оцелялото от нея, с това че живеем сред останките. Ако е останало нещо, то това са руини от изминали литературни пози, черно-бели снимки на изгубени четворки, поглед назад, с който забелязваме, че онова, което е било цяло и свързано, се е разпаднало. Фрагментирало се е. Ние сме изгубени сред тези безредни фрагменти. Това също е добра почва за литературата. Фрагментите са част от един свят, който хем е нашият, хем не е. Разпадът е неминуем, а носталгията е дори повод за творчество. Лекуващо.

Дотук беше меланхолията. Сега снемаме траура.

Снемането на траура идва със съвместното творчество. Това е краят на тази носталгия и на този покров. Пишем заедно, за да сложим край на загубата и да осъществим всякакви връзки в едно инак неосъзнато поле. Всякакви, защото, когато работим заедно, ние позволяваме на съвместната случайност да съществува редом с детерминизма.

Съвместното мислене и дописване – това е творческа траектория, която е ортогонална на далечината. Целево свързване на различни точки и изявяване, редактиране, овладяване и предизвикване на хаотичното. Съвместното означава, че  когато се движим към хоризонта, някой вече се връща откъм далечината, вървейки към нас. Това може да е разминаване, разрив, съдействие, възражение, ответ – този списък е ясен. По-важното е: винаги нечие нещо е захваното от някой друг и е продължено по неповторим начин спрямо своето собствено. Всяко е донякъде различно и едновременно с това съответно. Съответствието винаги допълва – дори когато посочва или отстранява нещо излишно. Ето я далечината, която е пресичана постоянно от съвместността и нейната целесъобразност.

Всяко съвместно писане било ризоматично (подхванато отнякъде и продължаващо нанякъде, стратно, териториално и иманентно). Но това всъщност е отдавна тривиално и ние правим следващата крачка. Защото за нас по-важно е друго. Ризоматичното не може да покаже контекстуалността на съвместното писане и осмисляне, не описва настоящата ни ситуация.

В ризомата на писането липсва същинска цел и има всякакви свързвания. А цел тук има, има и образ, има серия от снимки. Ризомата осъществява различие и възможни съответствия и съотнасяния. Aко мислим контекстуално (днес), тя по-скоро разпръсква и отдалечава авторите, отколкото да позволява свързване през далечината. Ризомата е била бунт, но днес в нея вече няма преобръщане – в момента тя е дори силно устойчива, консервативна и не-революционна. Такава е събдата на всяко клише.

 

Резюмирани терапевтични процедури за тези, които са все още в траур:

Първо, освобождаване от страха да се говори за смисъл и да се мисли. Даване на смисъл чрез литературата и преодоляване и минаване отвъд границите на смисъла.

Второ, уповаване върху материалността и случайността на езика.

Трето, саморазбиране – периферността е ценна, защото е лаборатория.

Четвърто, институционални наблюдения за по-дългосрочни читателски и писателски процеси.

Пето, трудова терапия.

И т.н.

 

Ррррррррррр…

Началото на света е χάος: такъв ще бъде и неговият τέλος.

[3]

Литературата ще си възвърне смелостта:

• Да мисли напред.
• Да позволи материалността на езика да осъществява своите пробиви в привидно непроменимото настояще.
• Да осъществи немислимото и дори безсмисленото.

[0,1415926535…]

Новата словесност черпи от критическите сили на старото Просвещение на XVIII век, но отхвърля с критическа насмешка неговия просветителски елитизъм. Същевременно обаче се бори срещу пълзящите навсякъде новопояви на фалшивото ново просветителство. Защото просвещението е и управление. Експерти, технократи, гурута: всички те са възможни заради уж доброволното подчинение, но работят само за да го втвърдят. Ние работим за практическо въздействие, но отхвърляме самоцелната ефективност: мислим усилно бъдещето, но страним от позитивното мислене. Просвещението започна с облагородяване и възпитание на човека, с универсализиране на достиженията и правата, но днес то се е институционализирало в нова и неочаквана форма. Просвещението се е опосредило по технократичен начин: в политиката и икономиката, в медиите, в литературата, в господстващите идеи.

Мисленето е понякога възможност за прекъсване, понякога за създаване на нова връзка, но е като цяло бавно и постепенно. То е условие за еманципация. В мисленето има съзряване, има и остаряване.

Новата словесност търси своите бъдещи общности, техните езици – литературни, социални, политически – и техните машини и животни. Стопанисването им изисква усилие, постоянство и въображение в овладяването и съпротивата срещу силите на подчинението. Затова редактираме старото, творим, правим нови понятия, тълкуваме превратно, реапроприираме експроприираното от литературната и мисловна идеология.

Трябва да търсим, да разчистим място сред отчуждения свят. Еманципацията е процесът по снемане на различните форми на отчуждение, но и на самия стремеж към господство. Настояваме, че това е процес, а не стазис. Ние не сме – и никой не е – господари на съдбата си, затова и освобождаването е събитие, което можем само да благоприятстваме, а не да изпълним. Невъзможността да бъдем господари на езика внася хаос. Събитието и неговата случайност, неговата хаотичност носят еманципация. В такъв смисъл новата словесност е колкото постепенна, толкова и внезапна. Всеки последователен поток на бавното мислене носи в себе си потенциала на аритмичното късо съединение на рррррреволюцията.

 

Независимо от ритъма

Танц и реч извън ритъм: тела и думи, разпиляващи се и разбягващи се извън законите на хармонията и симетрията. То-ва е о-пит за о-сво-бож-д-аван-е на тял-о-ттт-о: на социалното тяло, вплетено в различни взаимоотношения, подчиняващи го на определен ритъм на производство, ритъм на живот, ритъм на труд, ритъм на музика, поетически ритъм и т.н…

1. Репресивната съвременна култура е свързана с това овладяване на тялото, с неговото ритмизиране и свеждане до процедура. Телата се чувстват сигурни и потопени в тези ритмични удоволствия. Възпроизводство.
2. От друга страна ритъмът е и архаичен остатък, свидетелство за връзка между техника и магия, между техника и древна символна природа, дори мнемотехника. От това вече няма бягство. Регресивният характер възвръща човека: човекът от предисторическата неавтономност. Възвръщане.

Всичко това не важи само за поезията и музиката; ние следва да видим и следствията за системата. Първоначално техниката създава производство, произвеждащо тела в ритъм – дисциплинирани тела, трудещи се над индустриални машини. Впоследствие ритъмът така се усложнява, че можем да кажем: днес той е глобално невидим. Защото съвкупно и неусетно се е превърнал в бял шум – бялата светлина на дигиталните и виртуални машини. В тази еднообразна „машинна случайност“ производството продължава да бъде не само неуловимо, но същностно ритмично. Танцът и музиката са продължение на ритъма на тези тела в производството на свободно време, наречено потребление. Нарушаването на ритъма на телата води неминуемо до саботаж на дисциплинираните тела. В това е и силният критически заряд на писането и танцуването извън ритъм, начинът за безредие.

Хаосът може да създава ритъм, хаосът може да наррррррр-у
ша-ша-шаааа
-ва ритъма. Той всъщност е именно „независимото от ритъма“. Защото оставането във всяка една от двете крайности (липса на ритъм; наличие на ритъм) вече създава пр-оизводств-ен сти-л, -шум, жан-р или- уст-ойч-и-ва ф-орм-а:
Та-ка та-ка так. Тъ-къ тъ-къ тък. Та-ка та-ка-т-такътъ – тък – тъкъ-ък-к-к-к-К.

 

Организъм срещу механизъм

Онова, което липсва на литературата, е концептуализирането на настоящето и бъдещето. Днешните поети се страхуват да разкрият какво стои зад и след думите им, нямат самоартикулация за извършеното. Онова, което е видно през просвещението – че дава отговор на въпроса „в каква епоха живеем днес“, – сякаш липсва в литературата сега. Това самоактуализиране, самоконцептуализиране, самоопределяне е необходимост. Основна необходимост – да хвърлим труд по описание и осмисляне на днешното. Но и на идното.

Днес обаче „Просвещението“ е друго: променено и разслоено. Едното равнище е просвещението на машините; тяхното образоване и самообразоване е една от основните цели и инвестиции на човечеството през последните десетилетия (чрез труд, капитал, мечти). Другото (и надстроечно) равнище е просвещаването на човека как да използва новия капацитет на машините. Това е радикална промяна на образователните цели и тя има обяснение: в крайна сметка човек се просвещава по-трудно от машините. Затова и съвременното просвещение се обръща към тях: те се управляват по-лесно, те се алгоритмизират по дефиниция, те са предвидими и значително по-мощни. Те носят наслади и улеснения. „Просвещението“, разбира се, не е изоставило човека, то просто му предлага машини-екстензии, с които човешкото да свикне. Но с това то същевременно прави и самия човек по-лесно управляем, алгоритмизиран, предвидим. Това опосредяващо просвещение разчита на ефективността, удоволствието и свободното време. Доста по-силни и примамливи стимули, отколкото труда, революциите, образованието и тъка-тък на класическото Просвещение.

Това е ситуацията днес и поезията трябва да си дава сметка за това. Машините вече произвеждат литература.

1. Но машините не схващат случайното. Случайността при тях е αὐτόματον, а не τύχη; т.е. те са автомати. Тяхната случайност е всъщност алгоритмична имитация; затова те разчитат на нещо външно (напр. квантовата непредвидимост на радиоактивния разпад или хаотични махала), за да поддържат пословичните и повсеместни „генератори за случайни числа“. Напротив, в човешкото може да има случайни мутации, може да има τύχη. И това да бъде продуктивно, да има смисъл, да разчита на безсмислието.
2. Машините нямат и нашата материалност. Звукът „р“ на една машина е копие на всяка друга (освен ако не променяме производствените спецификации и оцветим „р“-то, но това е тривиално). Машините дори не са същински двойници, защото те по своя замисъл са клонинги. Именно тази универсалност е тяхната най-голяма сила (просвещението непрекъснато разчита на това). Но това е и най-голямата им слабост. Искате нещо универсално? Днес ви трябва за това литературна машина. Искате нещо сингуларно? Трябва ви литературно тяло. Защото материалността на човека е органична, неговата словесност е органична. Там може да има и хаос, и съпротива. Да произлизат и ред, и безредие.

Машините вече произвеждат литература и тя е прекрасна, чувствена или дори стряскаща, но там липсва именно хаотичното. Ние можем дори да ги обичаме, да се стремим към тях, да мечтаем за тяхното бъдеще, но трябва да приемем хладнокръвно техните машинни граници. И те са различни от органичните.

Разбира се, добрата машинна имитация на случайността и материалността може да е напълно неразличима от човешкото (Тюринг, 1950). Но в случая проблемът за разпознаването (ἀναγνώρισις – дали нещо е машина или някой е човек) е въпрос на рецепция, а не въпрос на развитие. Ако се интересуваме обаче от бъдещето, ако се вълнуваме от миналото, то ние мислим развитието и от тази гледна точка различието с машините е натрапчиво. Това помага литературата ясно да разграничава подражанието на стила от създаването на нови стилове.

 

Предупреждение

Манифестите не променят живота. С тях и без тях. Но пък осмислянето променя; разбирането помага, оголва, свързва, развързва; литературата променя живота. Стана явно: нейното органично настояще и бъдеще е χάος. Понякога целево безредие, но със сигурност независимо от ритъма, т.е постепенно, постепенно и накрая апансъз.

Ако свържем идеята за серия от снимки [1905-1995-2015] с темата за бъдещето и отварянето на литературата, ако припомним безкрайността на π, ако потвърдим непрестанната деструктивна и съзидателна роля на хаоса, необходимото снемане на клишетата, мъртвото като добра почва, присъствието на случайността, идеята за редактирането,
това означава,
че няма финал.

Ние сме тук да припомним хаоса и да предупредим, че той не е само първичен проблем, той е и проблем на края. Този манифест не може да приключи.

 

Подпис: π

Мария Калинова, ВБВ, Камелия Спасова, Огнян Касабов, Юнуз М. Юнуз, Димитър Божков

 

 

***

Първа публикация в „Литературен вестник“, бр. 27, 15 юли 2015.

Снимките на π са направени от Яна Лозева; още снимки има в основния сайт 314etc.com