Изображението е на John Heartfield – The Whole Shebang, „Am Verbrauch von Scheren erkennt man den sittlichen Wiederaufstieg eines Landes“, 1930-те год.
Текстът по-надолу е публикуван преди 5 години в специалния брой на „Литературен вестник“ с редактори Камелия Спасова, Мария Калинова и ВБВ, озаглавен „Брой за футуризма на Дада и бъдещето на дадаизма (проект за следващата петилетка)“. Сред сътрудниците на броя са и останалите съучредители на групата „π“ – Огнян Касабов, Димитър Божков, Юнуз М. Юнуз. Тогава обявихме, че през 2016 ще честваме 100 години от дада, а с манифеста от миналата година припомнихме това обявление. Минаха петте години и вече е 2016 г., отбелязването започна.
Камелия Спасова, Мария Калинова
Нагонът дада е нагон за изкуство, това е трансформационната мощ на techne: няма накъде да се мърда, ето всичките инструменти влизат в употреба, за да се задвижи механизмът, който да обяви ново начало, или операцията Ctrl+X →cut. Постановяването на нов естетически принцип става по пътя на дубъла и радикалното повторение.
[първичната сцена]
Дада няма травми, има си детско конче и като го настъпят от едната страна, то се залюлява на другата. Това не е fort-da, това е дада. Повторение без отдалечаване. Даже и творчеството за него не е травма, а постоянно тиктакане или тананикане, щракане на идеите. Сцената, на която дада се труди, скъсва с предразсъдъците на възрастните и техните играчки: буржоазен ред, морал, истина, смисъл, красивото и изобщо тежкото критическо засукване на мустак пред Изкуството. Пуснете автоматите и всяко писане ще начева ново прекъсване. Всички експонати възкръсват и излизат на улицата, където да поразяват максимално.
[манифестостроене]
Жанрът на дада е манифестът, дада говори винаги за себе си. Nomos basileus се произнася от позицията на едно царствено манифестостроене: аз събитието обявявам себе си в извънредно положение. Традицията е онази ситуация, от която моето говорене се постановява като изключено. Всеки може да зачеркне изключения, да погледне към дада с презрение и да го обвини в безразумие, претенция, неблагонадеждност. Дада не се плаши, а само се екзалтира от подобно недоверие. То не е нарцистично, а реже с удоволствеността на устата изречения, букви наместо начала и краища, наместо големи означаващи. Налепва непотребни органи. В дадаистичния акт е пълното безразличие към отстоянията между политическо и миметическо: има слепване на раната, която живеенето по краищата скицира.
[bg dada]
Търсите дада в България след войнните в една crescendo тоналност? За любителите на генеалогията веднага светва експресионистично-анархистичният фенер.
Езиците Варвар и Дада. Дадаизмът е максималното оварваряване на езика, ксенокрация в терата на художественото пространство, безсмисленото бърборене на модерността. Той кастрира логиката, другото, дълбокото значение. Дадаизмът е груб, суров, варварски, но нов! В дадаизма има варваризъм поне според една често цитирана логика на редактора на „Пламък”. Експресионизмът не е равен на дада, той клони към него, но не трябва да го достигне, за да остане себе си. Различна е степента в овладяване на езика Варвар – експресионизмът го обладава екстремистки; дада го сглобява конструктивистки. Експресионизмът оварварява модерността. Дада е тоталният Варвар на новите времена.
При експресионизма самоубийството е оптимистично-трагична извисеност, победа над убийството, свъхчовешка воля за свобода, подвиг. При дадаизма е лекомислено-лудически химн на заключения вече в съвършенството Дух, вдетенена воля за игра, нонсенс. Самоубийството при експресионизма е сонорен взрив; при дадаизмът е редене на единици и нули. Но в крайна сметка експресионистичният Варвар е ефективният език, който взривява идеологическото пространство през 20-те на XX.
[адамов комплекс]
Всъщност bg dada трябва да се търси много по-късно: през 80-те на XX век, когато еросът на протезата започва да възпалява имената, така че те да започнат да работят като вируси в символните телеса на комунизма. dadatrieb е белег на самия възпален език, той е използван за устна употреба и затова въздейства соматично. Неговата перформативна сила е и в способността да възпалява телата, да въздейства пряко, да нагнетява. Говорене в изстъпление, което се е възмогнало еротично.
Ексцесът на 80-те е синдромът на Бенджамин Бътън, постмодерният старец расте като дадаистично бебе. Натрапливостта на обратната генетика е манифестирана в иззетия от Константин Павлов лайтмотив: и сякаш ме целуват похотливо/ бебета с мустаци и бради…
[футуризмът на дадаизма]
Дадаизмът неизбежно взима отношение към проблема за бъдещето на езика. Двойно утвърждаване в езика: доверяваме се на лаканианците. Двойното утвърждаване е „ацефално“ съждение, естетически акт, манифестен стил, който е способен да произнася истина някъде в междината на самото изказване и излишъка, ексцеса, повечето, което винаги съпровожда дискурса. Няма външна точка, от която да се твърди, оценява, говори – няма метаезик, който да е индикация за истината. Тя е самият „поглед“ на изказването, тя е конститутивна за речта, побрана в зева между знанието и насладата, между изказването и излишъка, същият зев, който отваря Реалното между Символното и Въображаемото. Двойното утвърждаване е тъкмо започването да се брои от две, от едно „да“ като потвърждаване и друго „да“ като утвърждаване на самото потвърждение, но двете „да“ не са последователни във времето, те нямат нищо общо с 1+1=2, те са имплозивно две от самото начало.
Едно мнение за “[dadatrieb]”