Автор: Камелия Спасова

Хаос и безредие [1]

На 8 ноември 2018 г. излезе книгата „Хаос и безредие. Случайното на езика, литературата и философията“ от Васил Видински, Мария Калинова и Камелия Спасова. Това е първа част от едно по-дългосрочно изследване. Художник на корицата е Съдбина Видинска, а снимката на гърба е дело на Яна Лозева. Тук публикуваме уводните думи към книгата:

Въвеждане

Настоящият сборник съдържа разнородни текстове, замислени, а някои от тях и публикувани преди началото на общия ни семинар „Хаос и безредие (философия, литература, наука)“, който се състоя в Софийския университет през академичната 2014/2015 г. Темите, на които са посветени отделните разработки, са: случайността; материалността на художествената творба; техниката в езика и философията; отношението между контекст и дистекст; миметичността и саморефлексията в литературата; философското осмисляне на дистанцията и нейната промяна (близост и далечина); както и двойничеството, изродното (das Unheimliche) и технологичното като фигури на нечовешкото. Повечето понятия, които се свързаха в обсъжданията и дискусиите ни, са функционирали всъщност като аномалии – така се отварят общи полета на несъгласия, които разширяват сетивността или теоретическата чувствителност. Онова, което е пресечна точка между изследователските ни интереси, се манифестира много видимо post factum, като самата тема „постфактум“ е също обсъдена в сборника. Това връщане назад към текстовете е желание да се продължи нещо, което още в началото си е имало случаен характер, но и някаква неумолимост.

Важно е да се каже, че тези теми и проблеми са изходният материал, който вложихме в разработването и провеждането на семинара ни, както и в дискусиите със студентите. Част от идеите и понятията впоследствие бяха употребени и значително разгърнати в „ΧΑΟΣ (редакторски манифест)“ в съавторство с Огнян Касабов, Димитър Божков и Юнуз М. Юнуз („Литературен вестник“, бр. 27, 15 юли 2015 г.). Едно от най-вдъхновяващите за нас неща беше и ще бъде именно съвместността на създаването – концепцията за творчество като яв. Всъщност подзаглавието на настоящия сборник е пряко свързано с тринадесетия тезис от манифеста и неговото разгръщане там: „Днес поезията преодолява опозициите (А срещу не-А) чрез материалността и случайността“. На нивото на езика, литературата и философията случайното е мислено и като техен непериодичен контекст, като външно за епистемата, което предизвика промяна и в условията, и в условността на нейния порядък.

В нито един от текстовете тук не се обсъжда детайлно отношението между хаос и безредие, но за сметка на това всички статии дават много добър ракурс към извеждането на тези две понятия. В този смисъл сборникът има за цел да проследи въвеждането в темата и проблема, защото всички използвани тук термини и техники са част от инструментариума, с който можем да опишем хаоса и безредието, и затова са техни предвестници. Надяваме се тази книга да има също ролята на предвестник. Това ни се струва съществено, тъй като е поредната стъпка от продължителния и непредвидим процес по изследване и редактиране.

Мария Калинова
Васил Видински
Камелия Спасова

Новата природа

Фотография: Йоанна Нейкова.

Огнян Касабов, Мария Калинова, ВБВ, Димитър Божков, Юнуз М. Юнуз, Камелия Спасова
ЛВ, бр. 24/2016

Какво обещахме?

На 18 май 2011 г. в това-вече-не-е-литературен-вестик (ЛВ, бр. 18/2011) започнахме подготовка за петилетката на дада с преводи, авторски текстове и анализи. В редакторския манифест ΧΑΟΣ (ЛВ, бр. 27/2015) припомнихме, че през 2016 г. е стогодишнината от събирането в „Кабаре Волтер“ (Цюрих) и първите дадаистки манифести. И така: 1916 е годината на дада. Обещахме, че 2016 г. нещата ще продължат и ще има безредие. Въпросът е:

Какъв е залогът?

Българската литература и култура е заложник на автентичността, на непосредственото писане, говорене, действане, което едновременно крепи и обслужва едното. А едното на литературата е винаги старото едно, безспорното едно, господарското едно. То е основано еднократно и в началото; то принадлежи единствено на основателите и бащите, на мачовците и героите. Не е учудващо, че едното не е исторично, а природно. Българската литература е заложник на същата природа на едното. Изключения от него има, но с безпощадна повторителност изчезват условията за тяхното припомняне и посочване. Можем да наречем тази безпощадност – периодичност на контекста. Тогава:

Първо, дада припомня и подчертава изключенията от българския контекст като периодичен. Например, Crescendo.

Второ. Имаме залог срещу заложничеството.

Трето, залог е и да се създават лаборатории. Експериментът – поетически, перформативен и критически – ще включи новата природа и ще я задейства срещу природата на същото. И после, извън лабораторията, има множество практики за отваряне на литературата към действителността (вж. в този брой „Тотална щета“; „Опервил“). Не само към политическото, но и към социалното. Не само към реалната и популярна конюнктура, структурирана през пазарното и автентичното (съобразяване, комбинации, изчислимост, отражение), но и към действителния и обширен непериодичен контекст (преобразяване, влияния, неизчислимост, хибриди). Тези разлики са важни.

Новата природа?

Новата природа използва това, че човекът е неотменимо техническо същество. Тя продължава старото разделение между наивна и сантиментална поезия като два начина на отнасяне към света и изкуството: непосредствен и опосредстван, автентичен и преобразуващ (вж. интервюто с Пол ван Остайен). Новата природа знае, че не може да си позволи безкритично отношение. Но тя предполага не само разделения, анализи, рефлексии (принципни слабости на критиката), а и начини на свързване, синтезиране, създаване. Това именно е силата на хибридите. Магията на стария свят на природните символи се пренася в техническите протези. Щракването на машината е магическото заклинание, което привидно гарантира изпъленение на желанието. Недрата на новата природа са тайните кодове на мрежата, която заплита и завихря милиони желания, те се пресичат, трансформират, интерферират, наслагват. Тя се обръща към всякакви предмети, стилове и социални слоеве. Не разчита просто на естественото и автентичното, но и на отчаянието, защото в нея живеят изключените; има бъдещи антени, отпадъци и руини, технически слънца, декласирани общности и гета, пожарите в предградията, ужасът от технологията и терора, призраците на авторитарното, запокитването в периферията. Но в нея има и ирония. Звучи смехът на тялото, танцът на гласовете (вж. манифестите на Рихтер и Зернер) и преобразуването на агресията.

Къде отива смисълът? 

Борбата против автентичността не е борба против смисъла, а борба за продуктивен смисъл. Така, както автентичността не е решение на проблема, който повдига, а най-вече негов симптом. С една и съща сила тя противопоставя теорията и академичното писане на директния израз на вътрешното преживяване; призовава да възкресим вековната българска традиция като спасение; или пък лекомислено превръща гражданското общество в идилична общност.

Автентичността хронично преживя(ва) наличната литература, политика и пазарни отношения като девиантни и призовава за тяхната нормалност като естествена. Но така тя пропуска да забележи установилата се нормализация. И е станала знаме на един самоизлъчен елит, схващащ себе си като непризнат и неразбран. Той натурализира пазара, превърща го в естествен регулатор на всички обществени отношения, а после се отчайва от неговата власт в сферата на културата. Но по този начин автентичното се превърща в пазарна ниша за определени продукти – някои литературни, други политически – които дават илюзорно спокойствие и удовлетворение на недоволните.

Непосредственото преживяване, изконно човешкото (или българското), здравият разум – всички те имат тенденцията да представят частните интереси и проникновения (било на отделни личности или на групи) като всеобщи. Но тяхната самозатвореност, опираща се на едното и отказваща да включи другото, показва слабостта на тази тенденция и я обрича на мрънкащ провал. И не е учудващо, че затова тя хем репродуцира в себе си отново и отново все същите (а понякога и по-стари) господарски и отечески отношения, хем, по своите практически ефекти, обслужва господството на капиталистическото едно, което претендира да критикува.

А все пак защо природа?

Това не е същата природа, т.е. старото наивно разбиране за непосредственост: „Ах, ах!“, което се настани в литературата през последните години. Защото има социални отношения, природни отношения, има болка, която не е лична. И тя може да се изрази със звуци, тя може да се изрази с думи, тя може да се изрази в синтаксис, тя може да се изрази в текстови образи, може да се изрази в литературни събития. С две думи: тя не разчита на чувствата като индивидуални откровения, макар че ги ползва като двигател.

Новата природа не отрича автентичната природа, а я редактира и опосредява – техника за сбогуване с естествения произход. Ножицата на дада е първоначалната редакторска техника към свързването и хибридизирането на критическото, социалното и митопоетическото. С този инструментариум вече не говорим през понятията „високо“ или „ниско“, а за отдалечаване от конюнктурата на близкото и приближаване към контекста на далечното.

Новата природа идва от хаоса. Тя стои отвъд бинарното деление на натура и култура. И показва как природата е винаги вече културен и технически продукт – и как безредие, култура и техника израстват от хаоса. За това вече стана дума преди година.

Семинар на π за литература и философия: ВБВ, „Новото статукво: за нормализацията и провалите“

Този четвъртък, 2 юни 2016, 17:00 часа, в 136 аудитория, ще чуем ВБВ с „Новото статукво: за нормализацията и провалите“ в рамките на семинара на π за литература и философия.

Тенденциите след 2000 година оформят ново статукво. В литературно, но и в политическо отношение, това е опитомяване и дори загърбване на плурализма. Тази нова (не само медийно-пазарна) „нормализация“ се съпътства от поредица периферни културни „провали“. Но когато нещо умира в рамките на културата, то може да бъде основа за следващо начинание. Именно в тази връзка ще става дума за „новата природа“ и нейните хибриди.

Аудио-запис от семинара:

Представяне на стихосбирката „Кеносис“ от Камелия Спасова

КЕНОСИС
от Камелия Спасова


13 април 2016 г., 19.00 часа
Театрална зала на СУ


Разговор около книгата с:
Миглена Николчина, Боряна Кацарска и Димитър Божков

Музика:
Любомир Брашненков (Fragile)

Kеносис е опразване на високите редове, при което те остават високи, но празни. Прозрачни, без съдържание, те са вече чист жест с облик на послушание: остави се и се оставям. Метафизично късо съединение. Това е изкуството за удържане на формата при все тягата, упражнявана от безсъбитийността – там където нищо не се случва, желанията са вцепенени и дори повторението не носи наслада; там където смъртта е глух инструмент и в нея не е останало нищо възвишено. Може да бъде наречено смирение, но не е. Подобно изтичане от себе си става бавно. И не напълно, и не окончателно. Откъдето и рискът от забавяне или забравяне, от преустановяване на прекъсването. Кеносис тогава е самото време, което не може да разпознае своя край и своя кръст. Все пак има нещо инфантилно в тази страст към самоограничаване и усмиряване, както си остава и нечовешкият импулс към уподобяване на горните редове.
Кеносис е книга на празнотата.

 

https://soundcloud.com/fragilebg

 

Семинар на π за литература и философия: Димитър Божков, „Събитие и общност: съвременни пътища на политическата философия“

На 24 март 2016, 136 аудитория, 18.00 часа в рамките на семинара на π за литература и философия Димитър Божков ще представи своята лекция на тема „Събитие и общност: съвременни пътища на политическата философия“.

Кое наричаме ново ляво и какви могат да бъдат неговите специфики в съвременния свят, където границите между различните политики все повече се размиват? Целта е да се проследят връзките между философията и някои от съвременните форми на съпротива, техните точки на преплитане и отблъскване, както и някои общи тенденции на развитие на лявото мислене.

Аудио запис от срещата:

[dadatrieb]

Изображението е на John Heartfield – The Whole Shebang, „Am Verbrauch von Scheren erkennt man den sittlichen Wiederaufstieg eines Landes“, 1930-те год.

Текстът по-надолу е публикуван преди 5 години в специалния брой на „Литературен вестник“ с редактори Камелия Спасова, Мария Калинова и ВБВ, озаглавен „Брой за футуризма на Дада и бъдещето на дадаизма (проект за следващата петилетка)“. Сред сътрудниците на броя са и останалите съучредители на групата „π“ – Огнян Касабов, Димитър Божков, Юнуз М. Юнуз. Тогава обявихме, че през 2016 ще честваме 100 години от дада, а с манифеста от миналата година припомнихме това обявление. Минаха петте години и вече е 2016 г., отбелязването започна.

 

Камелия Спасова, Мария Калинова

 

Нагонът дада е нагон за изкуство, това е трансформационната мощ на techne: няма накъде да се мърда, ето всичките инструменти влизат в употреба, за да се задвижи механизмът, който да обяви ново начало, или операцията Ctrl+X →cut. Постановяването на нов естетически принцип става по пътя на дубъла и радикалното повторение.

[първичната сцена]

Дада няма травми, има си детско конче и като го настъпят от едната страна, то се залюлява на другата. Това не е fort-da, това е дада. Повторение без отдалечаване. Даже и творчеството за него не е травма, а постоянно тиктакане или тананикане, щракане на идеите. Сцената, на която дада се труди, скъсва с предразсъдъците на възрастните и техните играчки: буржоазен ред, морал, истина, смисъл, красивото и изобщо тежкото критическо засукване на мустак пред Изкуството. Пуснете автоматите и всяко писане ще начева ново прекъсване. Всички експонати възкръсват и излизат на улицата, където да поразяват максимално.

[манифестостроене]

Жанрът на дада е манифестът, дада говори винаги за себе си. Nomos basileus се произнася от позицията на едно царствено манифестостроене: аз събитието обявявам себе си в извънредно положение. Традицията е онази ситуация, от която моето говорене се постановява като изключено. Всеки може да зачеркне изключения, да погледне към дада с презрение и да го обвини в безразумие, претенция, неблагонадеждност. Дада не се плаши, а само се екзалтира от подобно недоверие. То не е нарцистично, а реже с удоволствеността на устата изречения, букви наместо начала и краища, наместо големи означаващи. Налепва непотребни органи. В дадаистичния акт е пълното безразличие към отстоянията между политическо и миметическо: има слепване на раната, която живеенето по краищата скицира.

[bg dada]

Търсите дада в България след войнните в една crescendo тоналност? За любителите на генеалогията веднага светва експресионистично-анархистичният фенер.
Езиците Варвар и Дада. Дадаизмът е максималното оварваряване на езика, ксенокрация в терата на художественото пространство, безсмисленото бърборене на модерността. Той кастрира логиката, другото, дълбокото значение. Дадаизмът е груб, суров, варварски, но нов! В дадаизма има варваризъм поне според една често цитирана логика на редактора на „Пламък”. Експресионизмът не е равен на дада, той клони към него, но не трябва да го достигне, за да остане себе си. Различна е степента в овладяване на езика Варвар – експресионизмът го обладава екстремистки; дада го сглобява конструктивистки. Експресионизмът оварварява модерността. Дада е тоталният Варвар на новите времена.
При експресионизма самоубийството е оптимистично-трагична извисеност, победа над убийството, свъхчовешка воля за свобода, подвиг. При дадаизма е лекомислено-лудически химн на заключения вече в съвършенството Дух, вдетенена воля за игра, нонсенс. Самоубийството при експресионизма е сонорен взрив; при дадаизмът е редене на единици и нули. Но в крайна сметка експресионистичният Варвар е ефективният език, който взривява идеологическото пространство през 20-те на XX.

[адамов комплекс]

Всъщност bg dada трябва да се търси много по-късно: през 80-те на XX век, когато еросът на протезата започва да възпалява имената, така че те да започнат да работят като вируси в символните телеса на комунизма. dadatrieb е белег на самия възпален език, той е използван за устна употреба и затова въздейства соматично. Неговата перформативна сила е и в способността да възпалява телата, да въздейства пряко, да нагнетява. Говорене в изстъпление, което се е възмогнало еротично.
Ексцесът на 80-те е синдромът на Бенджамин Бътън, постмодерният старец расте като дадаистично бебе. Натрапливостта на обратната генетика е манифестирана в иззетия от Константин Павлов лайтмотив: и сякаш ме целуват похотливо/ бебета с мустаци и бради…

[футуризмът на дадаизма]

Дадаизмът неизбежно взима отношение към проблема за бъдещето на езика. Двойно утвърждаване в езика: доверяваме се на лаканианците. Двойното утвърждаване е „ацефално“ съждение, естетически акт, манифестен стил, който е способен да произнася истина някъде в междината на самото изказване и излишъка, ексцеса, повечето, което винаги съпровожда дискурса. Няма външна точка, от която да се твърди, оценява, говори – няма метаезик, който да е индикация за истината. Тя е самият „поглед“ на изказването, тя е конститутивна за речта, побрана в зева между знанието и насладата, между изказването и излишъка, същият зев, който отваря Реалното между Символното и Въображаемото. Двойното утвърждаване е тъкмо започването да се брои от две, от едно „да“ като потвърждаване и друго „да“ като утвърждаване на самото потвърждение, но двете „да“ не са последователни във времето, те нямат нищо общо с 1+1=2, те са имплозивно две от самото начало.

 

Нещо се дели, нещо се анализира

Изображението „Анатомични разрези на глави“ е на Jacques Fabien Gautier d’Agoty от изданието Myologie complete en couleur et grandeur naturelle, composée de l’Essai et de la Suite de l’Essai d’anatomie en tableaux imprimés, Paris: Gautier, 1746

 

Ето и коментар на Рада Барутска върху редакторския манифест на π в рубриката „Ламцадрица“ от бр. 12 на „пеат некогаш“.