Когато обстоятелствата поставят човек съвсем близо до „нещо“, когато остава съвсем малко до „нещо“, и изобщо, когато е крайно рисковано, казваме, че сме се разминали на косъм.
Как му е хрумнало на човешкото същество, че стои на косъм от някакво голямо нещастие (смъртта да речем) в моменти на изненада, без да сме предвидили развоя на обстоятелствата? Защо само в моменти на избегнат разлом отдъхваме, че се е разминало нещото? Защо постоянно не се опасяваме и съответно не благодарим на боговете, че сме се изплъзнали от неблагоприятния сценарий за нас? Може би, защото преживяваме трагично житейския си опит. Трагичен е самият сблъсък с нещото, когато то нахлува отвън навътре. Но за да нахлуе трагически отвън навътре, то трябва да е положено някъде вън: ние да сме отделени от него, то да съществува, но другаде и спрямо него винаги да се намираме на някакво разстояние преди сблъсък. Колкото по-минимално е разстоянието, толкова по-трагическа е ситуацията.
В една бергсонианска линия обаче, това малко „нещо“ може да присъства тук винаги, съвсем материализирано, даже безвредно и даже безкрайно смешно. Когато говорим за „подражание на действие“, за характери, език, мисъл и пр., дали нещото е „не-тук“ или „тук“ се оказва определящо за оразличаването на трагедията от комедията, за оразличаването на високите от ниските стилове, на възвишеното от битовото, на политическото от карнавалното. Долу-горе и словенската лаканианска школа по-подобен начин дефинира чрез отрицание трагедията (желанието) и комедията (нагона).
В тази логика gif-ът, който се вижда по-долу, е „чист нагон“, това е „чисто повторение“ на средищна сцена с Бъстър Кийтън от „Генералът“ (1926).
Вижда се, че Бъстър Кийтън е от тези хора, за които това „малко нещо“ е овещнено тук. То е едновременно „по необходимост“ и „по случайност“, на косъм е свързано с друго нещо на косъм, което е свързано на косъм с трето… Това е иманентната нишка на случайното, в която едно „непредвидено“ трябва не да отнесеш към политизиращия разказ на съдбата, а веднага да го хванеш, държиш, пуснеш и пр. хаотични действия в един битов контекст. В „Генералът“ като че ли е показано едно по-ниско, ъндърграунд ниво на събитията, сякаш е махната голямата феноменалната завеса към живота и ние го виждаме разкрит като молекулки, електрончета и други елементарни неща, крепящи се на косъм.
По-странен случай на хаотичното в бита са хора като Марко Тотев (1858). Той е български общественик, член на Стамболовата партия, покерджия, нарицателно име за лош късмет. Марко е нямал късмет на покер. Сякаш така и не е успял да измисли как да се възползва от този мал шанс, който е открил. А че открил вещна зависимост между дребните букви и големите разкази (métarécit) е сигурно: осъдил е Народното събрание заради една буква – буквата „й“ в закона за обезщетяване на учителите. Но лошият късмет на Марко показва, че не може да се възползваме от интуитивното боравене със случайното. Причината според мен е в необходимостта. В покера човек доброволно рискува, тук рискът е предизвикан и в него няма нищо наистина извънредно. Но ако дърво е препречило линията на влак, то по необходимост човек трябва да се изложи на случайността: направо случайното е необходимо и те съвпадат.
Понеже gif-ът с Кийтън го видях на стената си във Фейсбук, разбира се го „прочетох“ на фона на речевата ситуация в социалните мрежи. Особено във Фейсбук-мрежите на литераторите се усеща ясно, че хуморът е изчезнал безследно и на никой не му е смешно: нагонът изведнъж се е изчерпал от повторения. Същевременно езикът се е материализирал по един комичен начин – доколко единственият възможен прочит на казаното и казването е буквалният. Разговорът или не протича, или пък протича като всеки се държи за „буквата“ на казаното и рискът за едно „й“ да се стигне до съд е съвсем реален. Хем „нещото“ е тук, на битово ниво (в политическия регистър засега не се е артикулирало абсолютно нищо), хем на никой не му е смешно.
Този буквален, но и катастрофален миг, този момент, произвеждащ трагични ефекти, но по комичен начин, заслужава кратко внимание. Ситуацията изглежда нерешима, доколкото няма „трети“ на тази ситуация, който да въведе някаква разлика, произвеждаща смисъл. Обменът на мнения става между подобни, между подобно и подобно. Самият Фейсбук създава условия за фалшива публичност, за полу-публичност и за възможност да се изключи третият на закона. То и това е Фейсбук – нещо много битово и много случайно. Но тези явления са познати и всеки ги приема или не ги приема по различен начин според необходимостите си.
Онова, което няма нищо общо с Фейсбук, е усещането, че случайното на езика е изцяло пропуснато. Случайното на езика – вж. „ΧΑΟΣ (редакторски манифест)“ – произвежда смисъл, то социализира и има характер на материална нишка, която прави възможно свързването, прави възможно да се въвежда социално незначителното в акта на казването и изключеното да участва в артикулирането на истината. Случайното на езика може да се движи в две посоки [1] – или по посока на необходимостта, т.е. то да бъде осмислено, или по посока да бъде пропуснато (изключено, незабелязано, зачеркнато).
Изглежда, че днес действа едно смъртно желание да се унищожи всеки смисъл, да се унищожи всяка истина; изглежда също, че постоянните нахлувания на тази смърт няма да прекъснат. Онова, което се случва днес, е, че случайното не се свързва по необходимост, на една втора стъпка и в един нов порядък на думите и нещата; не се появява смисъл, казването не казва. Всъщност случайното постоянно се пропуска, и пропуска, и пропуска и т.н.
Не че всичко е случайно. Не че няма нищо случайно. А третият вариант – да осмислим случайното спрямо необходимото.
Все в някакъв момент ще се наложи да се сетим за това необходимо.
[1] За това двойно справяне със случайното ще четем съвсем скоро на друго място.
