Категория: Дада

Дада се ражда преди 100 години. И горе-долу тогава и умира. Сега, след като то вече е отдавна отминало, и е оставило една много бегла следа в българската литература (вж. Crescendo, 1922 г.), ние бихме искали да редактираме дада – както припомняйки неговия залог, така и отдалечавайки се от него. Едно от нещата, които направихме като начало, бе да преведем за „Литературен вестник“ някои от най-важните манифести и текстове. Ето кратка справка за преводите:

С оранжево са преводите, които сме препубликували от сп. „Страница“, бр. 1, 2008 г. с любезното съдействие на Младен Влашки. Със синьо са означени двата превода, които са публикувани във втория дада-брой (15 юни 2016 г., бр. 24). Всички останали преводи са публикувани в първия дада-брой (18 май 2011 г., бр. 18).

Рихард Хюлзенбек, из „Дада или смисълът в хаоса”

 

Превод от немски на Гергана Енева и Петър Спасов по Richard Huelsenbeck, „Dada oder der Sinn im Chaos” в DADA. Eine literarische Dokumentation, 1984.

Препубликува се със съкращения от сп. „Страница”, бр. 1, 2008 г. с любезното съдействие на Младен Влашки.

Курсивите в текста са на π.

 

…В дни на регрес креативният човек има чувството, че нищо не му се възвръща, той се оттегля в отчаяние, поддава се на разрушителните си инстинкти, къса ръкописите си, захвърля картините си през прозореца и живее, както се казва в психиатрията, в състояние на фрустрация. Той търси интерпретация на живота си, евентуално с насилие, и ако не получи помощ, извършва престъпление или върши насилие спрямо себе си.

[Често се спори дали живеем във време на възход или на регрес, но и досега спорът не е намерил своето разрешение. Хората, които вярват в напредъка, хегелианците между нас, тези, които при все по-бързо летящите самолети изпадат в състояние на екстаз, бурно противоречат на всички онези, които говорят за упадък на културата, етиката и естетиката. От другата страна стоят пророците на края на света, апокалиптичните натури, вярващите в последния ден, хората които се чувстват, като да са постоянно между катастрофите, несигурните, отчаяните, които всеотдайно и безпомощно търсят нова идеология, крепост на духа, майчинска сигурност в чувствата и мислите.]

Емил Дюркем, известният френски социолог, създаде концепцията за аномията –  състояние на обществото, в което законът е станал относителен, като е загубил необходимата си стабилност и затова и на думи, и на дела възникват опозиционни групи, които чрез своята активност искат да дадат на живота си и (на този на общността) една различна и може би по-дълготрайна ценност. Това противоречие може да оповести себе си чрез най-явен негативизъм, но може да бъде склонно и към компромиси. Под аномия аз разбирам състояние на вътрешно беззаконие, чувство (или по-добре да кажем безчувствие) на несигурност и страх, което произтича от невинаги напълно разбраното, съществено хаотично битие. Аномичният човек е човек, който изживява студения полъх на хаоса и или самостоятелно, или в групи се опитва да предприеме нещо срещу почувствания в себе си хаос.

Културният и естетически израз на личната аномия е почувстваната реакция на хаоса. Тази реакция, както вече подсказахме, върви ръка за ръка с известни психологически състояния, каквито ги познаваме от психиатрията: регресия, инфантилизъм, деструктивност и безцелна агресия.

Моето обяснение на дадаизма е, че тук става въпрос за група млади хора, които в състояние на аномична несигурност изживяваха хаоса в себе си. Те го изживяваха не като престъпници, не като професионални революционери, не като религиозни фанатици, нито дори като творци, а първо като хора. Разбирам това по следния начин: вътрешното беззаконие във всеки дадаист се развива по строга необходимост и в строго взаимодействие с неговия произход, неговата лична история и традиция, неговата собствена характерна отправеност на мисленето.

Изпреварили значително времето, дадаистите бяха онези хора, които въз основа на една особена чувствителност, схванаха близостта на хаоса и се опитваха да го преодолеят. Те бяха анархисти без политически намерения, хулигани, без да престъпват закона, бяха циници, които същевременно ценяха вярата и набожността, те бяха творци без изкуство. Дадаистите, отделният, както и групата, разбраха най-рано — в един период, когато светът беше разтърсен от войната, но същевременно бе и в дълбок сън относно реалното осъзнаване на тази катастрофа, онова, което аз обозначавах в своите писания и доклади като ирационалност.

Така стигнах до гледната точка, от която днес се опитвам да разбера дадаизма: дадаистите бяха творчески ирационалисти, защото схващаха смисъла на хаоса (повече неосъзнато, отколкото съзнато). Те се доближаваха до творческата ирационалност, бягаха от нея, обичаха неразумното, без обаче да изпускат смисъла от очи.

За да изясним всичко това в действителност, би трябвало да кажа още нещо и може би още по-съществено за творческата сила на хаоса. Хаос и ирационалност не са напълно едно и също. Ирационално наричаме това, което е противоположно на смислената рационалност в момент, в който човек не може да се реши да присъди на хаоса разумна стойност. Но тук е съществената точка, началото и края на всички обяснения на дадаизма: именно дадаистите не само действаха срещу абсолютните ценности на един вдървен и смъртоносен колектив, а чрез постижения и израз убедително изпреварваха в много области останалите, и чрез работата си, продуктите и действията си даваха смисъл на хаоса (възприемайки го като вътрешна и външна необходимост). Когато казвам, че дадаистите бяха творчески ирационалисти, не се нагаждам съвсем към състоянието и битието на човека, който има способността да почувства хаоса в себе си като творчески. Затова дадаистите бяха най-тясно свързани със света. От една страна (както сочи берлинският дадаизъм), те искаха да го променят, да унищожат колектива такъв, какъвто той функционираше със своите закостенели ценности. От друга страна, те не бяха свързани със света, говореха за мечти (както Арп), за несъзнаваното, за отвъдното. Много от тях минаваха през един период на най-явна регресия, негативизъм, както например Бал, който пребиваваше с мен в Мюнхен и Берлин в състояние на пълно вътрешно беззаконие, докато не намери религиозния си път. Не е случайно, че Бал се интересуваше толкова много от Бакунин, Александър Херцен и руския анархизъм, не е случайно и това, че не мразеше нищо повече от методичната форма на живот на немците и представителите на тази методична форма — Кант и Хегел. Не мразеше нищо повече от сигурните страни на една конвенционална и методична подредба на ценностите, немския дълг и дисциплина, но трайно не можеше да търпи и нихилизма на Ницше. Той беше, смятам, толкова близо до хаотичната гибел, че накрая не му оставаше нищо друго, освен да търси обкръжение и спокойствие, крепост и сигурност при символите на майчинската, всеобхватната църква.

По-различно беше с промяната у Еми Хенингс. Обърнатите в друга вяра са хора, които престъпват, те сменят посоката и стъпката, ако може да се каже така, но те не се чувстват толкова застрашени отвътре от хаоса, от разпада и дезинтеграцията. Бал беше възпитан във вярата към църквата, но в неговата младост, в състояние на аномия, ценностите се бяха разпаднали и той бе видял как те, без стабилност и в състояние на относителност, не биха могли вече да помагат на хората. Бал стана неверник, циник, човек, който прегръща хаоса…

1964 г.

Текстът по-надолу е публикуван преди 5 години в специалния брой на „Литературен вестник“ с редактори Камелия Спасова, Мария Калинова и ВБВ, озаглавен „Брой за футуризма на Дада и бъдещето на дадаизма (проект за следващата петилетка)“. Сред сътрудниците на броя са и останалите съучредители на групата „π“ – Огнян Касабов, Димитър Божков, Юнуз М. Юнуз. Тогава обявихме, че през 2016 ще честваме 100 години от дада, а с манифеста от миналата година припомнихме това обявление. Минаха петте години и вече е 2016 г., отбелязването започна.

ВБВ

 

София в сравнение с Цюрих:

1916 година, Цюрих: Юнг, Ленин и Дада.

 

Сега отново

95 години след началото, всичко вече е умряло. Поне два пъти.

Първо, по определение Дадаизмът няма смисъл. В крайна сметка няма и ефективно (пряко и плътно) литературно влияние. Съответно няма и действителен живот: да. НО пък именно така той става и остава дада. Ако искате рецепта и разбиране, чуйте…

Второ, Дадаизмът се е превърнал и преобърнал: в част от попкултурата. Тоталното отрицание отдавна е мода и обикновена необуржоазия. Работата с шрифтовете, визуалната колажна култура и спонтанността са част от културната индустрия. НО няма никакво значение дали Дадаизмът може да се продава в бутик, дали бунтът може да се остойностява, дали индустрията поглъща в себе си революцията, въстанала срещу самата нея…

Това, което има значение, е просто и безсмислено: дада не е. На пръв поглед „да-да” е самото отрицание, това е не-то, което винаги е остатък, което не може да бъде редуцирано до нищо, защото самото то е нищо; и спонтанност. Ето: истинският дадаист е срещу дада, казва Тристан Цара. НО ние яростно възразяваме. Защото всяко определение по дефиниция е мъртво, а с всяка смърт ние разбираме, обгръщаме, вкопчваме се в живота. Ето сега. Отново. И сега пак, отново. Повторението – това повторение – обаче деформира отрицанието, деформира Дада. „Сега отново” вече не е нищо същото. Нищото не е същото и вместо дада не е, ви предлагаме нещо отместено – повторението в своята най-фундаментална форма: редактирането.

 

Хаосът е

Дада обаче: Не е: Просто отрицание: А е хаос. Безпределното множество, плетос: пак хаос. Всеки хаос може да се преброи, да се остойности, да се превърне в единство. И това не е социална или политическа трагедия; това е индустрия, това е производство, това е творчество: изкуството на квантификацията и капитализма. Борбата срещу т.нар. „неолиберализъм” е борба срещу самия [днешен] Човек. Това е истината [сега], че Човекът е дълбоко изкуствен. А дада просто напомня, че всяко изкуствено нещо има спонтанност и хаос в себе си.

Да, времето неминуемо и постепенно преброява плетоса и той се превръща в изброимо множество, превръща се в гражданин, превръща се в социалност, икономика, политика, география, история. Затова и историческата фигура на Дадаизма е неизбежно фарсова, отмряла, ненужна и нелепа. НО пък дада не е.

Когато говорим за съществуването на хаоса, то говорим за заместването на Dasein с dada-sein. Ала след това заместване винаги се връщаме назад, обратно към Dasein. И днес, 95 години по-късно, провалът на Дадаизма е съвсем очевиден. Ние обаче отново разчитаме на него. Ето как:

 

Между

Дада не е азбуката, това не са числата, това не са звуците. Това е между. Това е срез. И тъй като този срез е непоносим, ние го структурираме, ние го въплъщаваме. Изкривяваме. Когато експериментът оголи среза, когато се яви дада, то нещата загубват смисъл; и стават досадни. Именно това е цената, която трябва да се плати, за да се види нищото – то нито има смисъл, нито има история. Това е всъщност досадата от липса на структура; психологическата умора от всяка истерия. И така: дада няма смисъл, дада е досадно.

Най-дълбоката причина за това е sapiens: обсесията ни по смисъла е неизкоренима. Тя е в нас, тя е същността на рода ни Homo. Това е неговата видова характеристика; и в този фундаментален смисъл дада е нечовешко, то не може да издържи. Ние винаги ще броим и ще се отдръпваме от него. Сапиенсът не обича произвол, не издържа на всепозволеност – омръзва му бързо, разсейва се. И веднага се връща към правенето на езици, структури, системи и йерархии. Ентропията е непоносима за по-дълго време, така че не чистото производство, а производството на езици, системи, структури и смисъл е това, което ни очарова. При хаоса най-много да останем известно време, а има ли време – той със сигурност ще приключи. Защо разчитаме тогава на него?

 

Post-factum

За съжаление всичко това, тук, е безвъзвратно закъсняло. И маргинално. Сто години по-късно напъните изглеждат немощни, резултатите съмнителни, контекстът изключително чужд. Затова цялата тази манифестация е неадекватна и дори прилича на неумело подражание; мимезис в най-нелепия смисъл. Именно обаче тук и сега, когато дада изглежда едновременно тривиално, закъсняло, неадекватно и празно, именно в този хронотоп то е в своята най-крайна абсурдност. Само тук то изглежда вече напълно невъзможно – и като идея, и като осъществяване, и като бъдеще.

Защото сега сме постфактум. А постфактум нещата изглеждат винаги трезви, аналитични, отдалечени, по-ясни. Да си припомним: сега е вече утрото след 1916, а не вечерта; и ние би трябвало да сме помъдрели и изтрезнели.

Напротив.

Ако обаче, в самото утро на баналността, сто години по-късно от дадаистичното пиянство, и след цялата производствена индустрия, която е погълнала напълно нищото (за пореден път)… ако обаче в самата трезвеност на дистанцията, след умората на борбата, след загубата на всички фронтове… ако обаче именно постфактум, когато събитията са вече само исторически и музейни, а не налични; когато времето е отсяло ценното и каноничното от случайното и истеричното… ако обаче именно в несвоевременността на нещата и времената, когато е напълно неудачно да се говори за победа при цялата катастрофа на модернизма… ако обаче именно когато любовта е вече отминала и адският стремеж се е оказал неуспешен в своите видения за бъдещето… ако именно в периферната софия на нещата, където вече уж „никой не чете” (дори и да пише), където нашата суетност се преплита с всеобщата отпуснатост, където маргиналната балканска култура „повтаря” с огромно закъснение някакви чужди и външни образци и се самоколониализира елитарно… ако именно когато вече дада е станало нещо напълно тривиално… ако тогава, когато вече няма никакъв смисъл…

Ако тогава има живот,

то това означава, че повторението и подражанието са всъщност нещо друго, че нищото е отново тук; то е винаги с нас. И няма значение контекстът, няма значение нито едно „ако”; нямат значение условията, епохата, мястото, качеството… няма значение нищо. Тогава дада е не само невъзможно, но то е вечното невъзможно.

 

И невъзможното

И когато казваме, че в крайна сметка дада е невъзможно, то това означава, че в крайната сметка на всички неща и нища, невъзможното просто стои.

 

т.е.: не дада,

Именно затова дада е мъртво, за да може да се живее нататък; да живеем ние, и те – следващите. А нататък и сега е редактирането: редактирането на манифестите, редактирането на класическите текстове, редактирането на бъдещите произведения, редактирането на нищото. Само редактираното може да се редактира. Всяко редактиране е придаване на структура. Всяко писане е структура. Но може – докато се поправя – да се оголва това, което е между структурата.

И така: продължението и противопоставянето на дада не е школа, това не е течение, това не е кауза, това е професия. Това е професията на „цензора”, превърната от обрязване на смисъла, в неговото отстояване – превърната в поезията на „трансформатора”. И тъкмо защото редакторите работят със смисъла, те са сякаш другото на дада. Всъщност работата със смисъла, работата със системи, работата със структури, методи, езици, емоции, мисли… цялата работа е запълване на нищото. И само редакторът е този, който го вижда, за да го запълва. Затова и го запълва. Ако позволим на редакторите да оставят на мира празнините, зевовете, неумелостта на стила, нескопосаната стилистика, то това означава, че сякаш редакторите не си вършат работата. А всъщност всяко оставено на мира нищо, е крачка напред, извън стила, извън школата, извън дада. Редакторите са спирачките на нищото и така те са единствените, които го докосват и дада не е. И чак сега, дада има смисъл, когато е погребано и когато на негово място идва редактирането и редакторите.

Симптоматично е, или дори това е най-важното, че дада е първично литературно течение, което атакува най-вече литературата. Сърцевината на движението са поети и писатели, които оповестяват края на литературата през 1916 година. Текстове винаги ще има, езикът ще ражда нови форми на изкуство, но литературата е погребана още тогава. Обръщането към колажа, към шума, към шрифтовете, към гласа, към представлението, хаоса, нищото: това е задният и празен (в)ход на литературата, изкуството и дори Просвещението. Редактирането обаче не е литература, то не може да отмре и затова по същество това е литературният остатък. Далеч отвъд историческите обусловености, отвъд деконструкцията, отвъд края на големите разкази и подобни щуротии. Защото редактирането не е контекстуален остатък, това е остатъкът по принцип.

Точно както дада е нищото по принцип. Това, че нищото има остатък е най-тъжната част за дадаизма, и единственото бъдеще за дада.

 

А редактирането…

Това предизвиква раздразнение: творецът твори, а после внезапно редакторите идват да поправят. Та те дори нямат авторски права, а само редакторски, и въпреки това поправят, намесват се, възразяват на авторското. Погледнато отстрани: редакторите са в края на всяка умора. Умората понякога трае дълго (исторически това са вече 100 години). Тя видимо започва точно след спонтанността, но всъщност е още преди нея. Умората от повторенията е умората от редакторите. Днешният свят е редакторски и заради своята серийност, и заради своята мрежова структура, и заради култа към споделянето и разпространението. Но редактирането, за което говорим, не е само репресия и депресия (репресивно може да бъде всичко йерархично; депресивно може да бъде всичко циклично). Редактирането в неговата непосредствена производителност е просто спонтанността на работата върху. (Нещото, нищото, нещото², нещото_1,2,3,4 – все тая…) Това, че днешният свят е редакторски, сериен и уморен, въобще не означава, че той осъзнава редактирането в неговата същност.

Напротив.

Той забравя и забранява произволното редактиране: чрез авторските права, чрез вече установените йерархии на смисъла, чрез популярната еталонна култура. Редактирането е нещо повече – това е неизчерпаемата страст към надграждане, към възкачване, към добавяне, към писане-след-четене, към промяна. Редактирането е революционно, то не започва от нищо, но познавайки нищото, променя нещото и настоящето. В този смисъл дада не е редактиране, но е включено в редактирането. Редакторът е продължение на дада, но е повече от дада.

Редактирането е неизличимо, за разлика от литературата. Хората, които я обичат, погребват и оплакват, знаят нейната дълбока ценност, но ние, родените след смъртта на литературата, знаем ценността на редактирането като изкуство. Това, което дада не е, но и също това, което следва и включва дада. За да не бъде нищото изключено отново, за да няма изобщо изключено трето, а напротив – изключителното трето. Затова редакторът обича и приема дада, за да го надхвърли.

Редактирането: това е изкуството на деформирането; това всъщност е най-тънката работа с нищото: oorzaakloos.