Юнуз М. Юнуз

Хаос и безредие [1]

На 8 ноември 2018 г. излезе книгата „Хаос и безредие. Случайното на езика, литературата и философията“ от Васил Видински, Мария Калинова и Камелия Спасова. Това е първа част от едно по-дългосрочно изследване. Художник на корицата е Съдбина Видинска, а снимката на гърба е дело на Яна Лозева. Тук публикуваме уводните думи към книгата:

Въвеждане

Настоящият сборник съдържа разнородни текстове, замислени, а някои от тях и публикувани преди началото на общия ни семинар „Хаос и безредие (философия, литература, наука)“, който се състоя в Софийския университет през академичната 2014/2015 г. Темите, на които са посветени отделните разработки, са: случайността; материалността на художествената творба; техниката в езика и философията; отношението между контекст и дистекст; миметичността и саморефлексията в литературата; философското осмисляне на дистанцията и нейната промяна (близост и далечина); както и двойничеството, изродното (das Unheimliche) и технологичното като фигури на нечовешкото. Повечето понятия, които се свързаха в обсъжданията и дискусиите ни, са функционирали всъщност като аномалии – така се отварят общи полета на несъгласия, които разширяват сетивността или теоретическата чувствителност. Онова, което е пресечна точка между изследователските ни интереси, се манифестира много видимо post factum, като самата тема „постфактум“ е също обсъдена в сборника. Това връщане назад към текстовете е желание да се продължи нещо, което още в началото си е имало случаен характер, но и някаква неумолимост.

Важно е да се каже, че тези теми и проблеми са изходният материал, който вложихме в разработването и провеждането на семинара ни, както и в дискусиите със студентите. Част от идеите и понятията впоследствие бяха употребени и значително разгърнати в „ΧΑΟΣ (редакторски манифест)“ в съавторство с Огнян Касабов, Димитър Божков и Юнуз М. Юнуз („Литературен вестник“, бр. 27, 15 юли 2015 г.). Едно от най-вдъхновяващите за нас неща беше и ще бъде именно съвместността на създаването – концепцията за творчество като яв. Всъщност подзаглавието на настоящия сборник е пряко свързано с тринадесетия тезис от манифеста и неговото разгръщане там: „Днес поезията преодолява опозициите (А срещу не-А) чрез материалността и случайността“. На нивото на езика, литературата и философията случайното е мислено и като техен непериодичен контекст, като външно за епистемата, което предизвика промяна и в условията, и в условността на нейния порядък.

В нито един от текстовете тук не се обсъжда детайлно отношението между хаос и безредие, но за сметка на това всички статии дават много добър ракурс към извеждането на тези две понятия. В този смисъл сборникът има за цел да проследи въвеждането в темата и проблема, защото всички използвани тук термини и техники са част от инструментариума, с който можем да опишем хаоса и безредието, и затова са техни предвестници. Надяваме се тази книга да има също ролята на предвестник. Това ни се струва съществено, тъй като е поредната стъпка от продължителния и непредвидим процес по изследване и редактиране.

Мария Калинова
Васил Видински
Камелия Спасова

Новата природа

Фотография: Йоанна Нейкова.

Огнян Касабов, Мария Калинова, ВБВ, Димитър Божков, Юнуз М. Юнуз, Камелия Спасова
ЛВ, бр. 24/2016

Какво обещахме?

На 18 май 2011 г. в това-вече-не-е-литературен-вестик (ЛВ, бр. 18/2011) започнахме подготовка за петилетката на дада с преводи, авторски текстове и анализи. В редакторския манифест ΧΑΟΣ (ЛВ, бр. 27/2015) припомнихме, че през 2016 г. е стогодишнината от събирането в „Кабаре Волтер“ (Цюрих) и първите дадаистки манифести. И така: 1916 е годината на дада. Обещахме, че 2016 г. нещата ще продължат и ще има безредие. Въпросът е:

Какъв е залогът?

Българската литература и култура е заложник на автентичността, на непосредственото писане, говорене, действане, което едновременно крепи и обслужва едното. А едното на литературата е винаги старото едно, безспорното едно, господарското едно. То е основано еднократно и в началото; то принадлежи единствено на основателите и бащите, на мачовците и героите. Не е учудващо, че едното не е исторично, а природно. Българската литература е заложник на същата природа на едното. Изключения от него има, но с безпощадна повторителност изчезват условията за тяхното припомняне и посочване. Можем да наречем тази безпощадност – периодичност на контекста. Тогава:

Първо, дада припомня и подчертава изключенията от българския контекст като периодичен. Например, Crescendo.

Второ. Имаме залог срещу заложничеството.

Трето, залог е и да се създават лаборатории. Експериментът – поетически, перформативен и критически – ще включи новата природа и ще я задейства срещу природата на същото. И после, извън лабораторията, има множество практики за отваряне на литературата към действителността (вж. в този брой „Тотална щета“; „Опервил“). Не само към политическото, но и към социалното. Не само към реалната и популярна конюнктура, структурирана през пазарното и автентичното (съобразяване, комбинации, изчислимост, отражение), но и към действителния и обширен непериодичен контекст (преобразяване, влияния, неизчислимост, хибриди). Тези разлики са важни.

Новата природа?

Новата природа използва това, че човекът е неотменимо техническо същество. Тя продължава старото разделение между наивна и сантиментална поезия като два начина на отнасяне към света и изкуството: непосредствен и опосредстван, автентичен и преобразуващ (вж. интервюто с Пол ван Остайен). Новата природа знае, че не може да си позволи безкритично отношение. Но тя предполага не само разделения, анализи, рефлексии (принципни слабости на критиката), а и начини на свързване, синтезиране, създаване. Това именно е силата на хибридите. Магията на стария свят на природните символи се пренася в техническите протези. Щракването на машината е магическото заклинание, което привидно гарантира изпъленение на желанието. Недрата на новата природа са тайните кодове на мрежата, която заплита и завихря милиони желания, те се пресичат, трансформират, интерферират, наслагват. Тя се обръща към всякакви предмети, стилове и социални слоеве. Не разчита просто на естественото и автентичното, но и на отчаянието, защото в нея живеят изключените; има бъдещи антени, отпадъци и руини, технически слънца, декласирани общности и гета, пожарите в предградията, ужасът от технологията и терора, призраците на авторитарното, запокитването в периферията. Но в нея има и ирония. Звучи смехът на тялото, танцът на гласовете (вж. манифестите на Рихтер и Зернер) и преобразуването на агресията.

Къде отива смисълът?

Борбата против автентичността не е борба против смисъла, а борба за продуктивен смисъл. Така, както автентичността не е решение на проблема, който повдига, а най-вече негов симптом. С една и съща сила тя противопоставя теорията и академичното писане на директния израз на вътрешното преживяване; призовава да възкресим вековната българска традиция като спасение; или пък лекомислено превръща гражданското общество в идилична общност.

Автентичността хронично преживя(ва) наличната литература, политика и пазарни отношения като девиантни и призовава за тяхната нормалност като естествена. Но така тя пропуска да забележи установилата се нормализация. И е станала знаме на един самоизлъчен елит, схващащ себе си като непризнат и неразбран. Той натурализира пазара, превърща го в естествен регулатор на всички обществени отношения, а после се отчайва от неговата власт в сферата на културата. Но по този начин автентичното се превърща в пазарна ниша за определени продукти – някои литературни, други политически – които дават илюзорно спокойствие и удовлетворение на недоволните.

Непосредственото преживяване, изконно човешкото (или българското), здравият разум – всички те имат тенденцията да представят частните интереси и проникновения (било на отделни личности или на групи) като всеобщи. Но тяхната самозатвореност, опираща се на едното и отказваща да включи другото, показва слабостта на тази тенденция и я обрича на мрънкащ провал. И не е учудващо, че затова тя хем репродуцира в себе си отново и отново все същите (а понякога и по-стари) господарски и отечески отношения, хем, по своите практически ефекти, обслужва господството на капиталистическото едно, което претендира да критикува.

А все пак защо природа?

Това не е същата природа, т.е. старото наивно разбиране за непосредственост: „Ах, ах!“, което се настани в литературата през последните години. Защото има социални отношения, природни отношения, има болка, която не е лична. И тя може да се изрази със звуци, тя може да се изрази с думи, тя може да се изрази в синтаксис, тя може да се изрази в текстови образи, може да се изрази в литературни събития. С две думи: тя не разчита на чувствата като индивидуални откровения, макар че ги ползва като двигател.

Новата природа не отрича автентичната природа, а я редактира и опосредява – техника за сбогуване с естествения произход. Ножицата на дада е първоначалната редакторска техника към свързването и хибридизирането на критическото, социалното и митопоетическото. С този инструментариум вече не говорим през понятията „високо“ или „ниско“, а за отдалечаване от конюнктурата на близкото и приближаване към контекста на далечното.

Новата природа идва от хаоса. Тя стои отвъд бинарното деление на натура и култура. И показва как природата е винаги вече културен и технически продукт – и как безредие, култура и техника израстват от хаоса. За това вече стана дума преди година.

Преводи на дада в „Литературен вестник“

Дада се ражда преди 100 години. И горе-долу тогава и умира. Сега, след като то вече е отдавна отминало, и е оставило една много бегла следа в българската литература (вж. Crescendo, 1922 г.), ние бихме искали да редактираме дада – както припомняйки неговия залог, така и отдалечавайки се от него. Едно от нещата, които направихме като начало, бе да преведем за „Литературен вестник“ някои от най-важните манифести и текстове. Ето кратка справка за преводите:

С оранжево са преводите, които сме препубликували от сп. „Страница“, бр. 1, 2008 г. с любезното съдействие на Младен Влашки. Със синьо са означени двата превода, които са публикувани във втория дада-брой (15 юни 2016 г., бр. 24). Всички останали преводи са публикувани в първия дада-брой (18 май 2011 г., бр. 18).