Етикет: литература

Публикувано в Литературен вестник, бр. 37, 7-13.11.2018 г. Графика: Александър Байтошев.

– Тунджер, от какво имаш нужда да ти донесем следващия път като идваме: сладки, цигари?
– Имам нужда от книги, от класици да са, но книги ми трябват.
Даже и в далечното кралство Мумджидам, скрито в недрата на Родопите, кралят на осем порутени каменни къщи и сто овце и кози си мечтае за книги. Електричество може да няма, изворът с водата може да пресъхва, осем години самота в забравена махала в Родопите може да е много тежко, но…

Тази пролет група интелектуалци поде движение за реформи в културата, което се обяви против пазарния принцип в сферата и поиска – наред с други мерки – по-нисък ДДС за книгите. България е единствената страна в ЕС, в която няма такава редуцирана ставка. По-ниският ДДС означава по-евтини издания, по-достъпни за всички. Затова инициативата е похвална. Но поставена в контекст, тя е отворена и за критика.

Редуцирани ставки в България всъщност няма за нищо, с изключение на туристическите услуги. Ако Тунджер (когото срещнах из моя фейсбук фийд) вземе, че отиде на планинско спа, в цената на заплатеното от него ще е калкулиран 9% ДДС. Ако успее да стигне до книжарница (къде е най-близката?), ставката ще бъде 20%. Също – ако си купи хляб от някое село, където такъв изобщо се доставя.

ДДС е данък потребление, заплащан от всекиго (но не и от компаниите), когато купува каквото и да било, дори най-базовите ежедневни стоки. Икономистите го определят като регресивен данък, тъй като хората с по-ниски доходи харчат по-голям процент от заплатите си (у нас – целите) за потребление на най-насъщното.

Тези прости факти са скучни, но лесни за разбиране. Те също така водят до ужасяващи дисбаланси в България – страната с най-високи нива на неравенство в ЕС. Неравенствата са всякакви: подоходни, но също и културни и образователни (срв. проучванията на PISA). И ако първият тип неравенство е твърде битов за хората на духа, то останалите ги касаят пряко. По най-нови данни на Евростат, страната ни е на предпоследно място в ЕС по участие на хората в културни събития, като за най-нискодоходните 20% от населението сме на последно. По четене на книги също сме на опашката.

Миналата есен инициативата за данъчна справедливост Да спрем машината за неравенство се обяви за въвеждането на универсален необлагаем минимум и диференциран ДДС за вода, храни от първа необходимост, лекарства и книги. Мълчанието на българските интелектуалци беше оглушително. Разбира се, никой не е длъжен да подкрепя каузи – особено такива, в които участват политически лица и организации. Но проявеното безразличие беше съзвучно с хронично слабата социална чувствителност в публичното присъствие на нашите културни реформатори.

Вместо рефлексия върху обществените и икономическите процеси, довели до кризата в българската култура, в техните думи нерядко зазвучава пообиденият ропот на хора, по неразбираеми за тях причини останали неразбрани, а и недооценени от една система за оценяване, която иначе подкрепят (пазарната). Наистина, културата трябва да бъде приоритет на държавата, но не е ясно как това е възможно за една пленена от капитала държава. Наистина, хората трябва да се интересуват от култура, но не е ясно колко често това е възможно, когато те едва свързват двата края. Затова подобни реформаторски инициативи са сами по себе си правилни, но когато ги сложим в техния по-широк контекст, те бързо показват своя елитарен, ограничен характер.

По-рано през отминаващата година бележити български писатели поискаха отчисления върху ползването на техни книги, отдавани от библиотеки и читалища. С това си действие те неволно показаха, че в едно пазарно общество правото на частна собственост (авторското право, разбира се, е негов софистициран подвид) в крайна сметка идва преди правото на достъп до култура дори за най-възвишените негови членове. По-лошо, тези хора на словото избраха изразност, според която върлуващата у нас нищета е най-вече „неблагоприятна среда” за тяхната работа, понеже оставя „малобройно население”, белязано от „неплатежоспособност”.

Когато хората не са добри клиенти, редно е да се намерят пари отдругаде – напр. от държавата. Но тя пък е финансирана от техните данъци. Над 53% от данъчните постъпления у нас са от ДДС – а това е стряскащо много. Намаляването на ДДС за определени стоки наистина би направило хората „по-платежоспособни”, щом това искаме. Но съответната дупка в бюджета ще трябва да се попълни отнякъде – напр. с по-високи данъци за бизнеса и за най-богатите. Българското общество и култура само биха спечелили, ако авторитетни интелектуалци се застъпят за подобни реформи.

Писателските искания бяха подписани от иначе недолюбващи се автори така, както инициативата за реформи в културата беше подета от представители и на двете скарани превъплъщения на в-к „Култура”, разформиран тази година от културните аспирации на едрия бизнес. Подобни ходове са вредни за публичната среда у нас. Те правят наистина важни конфликти да изглеждат като фасадни боричкания, зад които остава непокътнат и властващ съсловният интерес. Ако има такова същество като интелектуалец, сред отличаващите го способности би била тази да се издига над съсловното към универсално ценното.

Не трябва обаче да бъдем твърде строги към българските културни дейци. Знаем, че немотията, спуснала се върху България, няма как да не тегне върху всички. Но воплите, че без тях страната се превръщала в „пустиня на вкуса”, надали са много повече от проявление тъкмо на онова, което си мислят, че описват. Когато т.нар. интелигенция забрави за интересите на народа, от който е част, тя е обречена да се превърне в групичка, произвеждаща никому непотребни продукти. Надали на някого му се иска да мисли, че подобно нещо вече е започнало да се случва у нас. Все още има надежда. А идват и нови хора.

Огнян Касабов

Когато обстоятелствата поставят човек съвсем близо до „нещо“, когато остава съвсем малко до „нещо“, и изобщо, когато е крайно рисковано, казваме, че сме се разминали на косъм.

Как му е хрумнало на човешкото същество, че стои на косъм от някакво голямо нещастие (смъртта да речем) в моменти на изненада, без да сме предвидили развоя на обстоятелствата? Защо само в моменти на избегнат разлом отдъхваме, че се е разминало нещото? Защо постоянно не се опасяваме и съответно не благодарим на боговете, че сме се изплъзнали от неблагоприятния сценарий за нас? Може би, защото преживяваме трагично житейския си опит. Трагичен е самият сблъсък с нещото, когато то нахлува отвън навътре. Но за да нахлуе трагически отвън навътре, то трябва да е положено някъде вън: ние да сме отделени от него, то да съществува, но другаде и спрямо него винаги да се намираме на някакво разстояние преди сблъсък. Колкото по-минимално е разстоянието, толкова по-трагическа е ситуацията.

В една бергсонианска линия обаче, това малко „нещо“ може да присъства тук винаги, съвсем материализирано, даже безвредно и даже безкрайно смешно. Когато говорим за „подражание на действие“, за характери, език, мисъл и пр., дали нещото е „не-тук“ или „тук“ се оказва определящо за оразличаването на трагедията от комедията, за оразличаването на високите от ниските стилове, на възвишеното от битовото, на политическото от карнавалното. Долу-горе и словенската лаканианска школа по-подобен начин дефинира чрез отрицание трагедията (желанието) и комедията (нагона).

В тази логика gif-ът, който се вижда по-долу, е „чист нагон“, това е „чисто повторение“ на средищна сцена с Бъстър Кийтън от „Генералът“ (1926).

Вижда се, че Бъстър Кийтън е от тези хора, за които това „малко нещо“ е овещнено тук. То е едновременно „по необходимост“ и „по случайност“, на косъм е свързано с друго нещо на косъм, което е свързано на косъм с трето… Това е иманентната нишка на случайното, в която едно „непредвидено“ трябва не да отнесеш към политизиращия разказ на съдбата, а веднага да го хванеш, държиш, пуснеш и пр. хаотични действия в един битов контекст. В „Генералът“ като че ли е показано едно по-ниско, ъндърграунд ниво на събитията, сякаш е махната голямата феноменалната завеса към живота и ние го виждаме разкрит като молекулки, електрончета и други елементарни неща, крепящи се на косъм.

По-странен случай на хаотичното в бита са хора като Марко Тотев (1858). Той е български общественик, член на Стамболовата партия, покерджия, нарицателно име за лош късмет. Марко е нямал късмет на покер. Сякаш така и не е успял да измисли как да се възползва от този мал шанс, който е открил. А че открил вещна зависимост между дребните букви и големите разкази (métarécit) е сигурно: осъдил е Народното събрание заради една буква – буквата „й“ в закона за обезщетяване на учителите. Но лошият късмет на Марко показва, че не може да се възползваме от интуитивното боравене със случайното. Причината според мен е в необходимостта. В покера човек доброволно рискува, тук рискът е предизвикан и в него няма нищо наистина извънредно. Но ако дърво е препречило линията на влак, то по необходимост човек трябва да се изложи на случайността: направо случайното е необходимо и те съвпадат.

Понеже gif-ът с Кийтън го видях на стената си във Фейсбук, разбира се го „прочетох“ на фона на речевата ситуация в социалните мрежи. Особено във Фейсбук-мрежите на литераторите се усеща ясно, че хуморът е изчезнал безследно и на никой не му е смешно: нагонът изведнъж се е изчерпал от повторения. Същевременно езикът се е материализирал по един комичен начин – доколко единственият възможен прочит на казаното и казването е буквалният. Разговорът или не протича, или пък протича като всеки се държи за „буквата“ на казаното и рискът за едно „й“ да се стигне до съд е съвсем реален. Хем „нещото“ е тук, на битово ниво (в политическия регистър засега не се е артикулирало абсолютно нищо), хем на никой не му е смешно.

Този буквален, но и катастрофален миг, този момент, произвеждащ трагични ефекти, но по комичен начин, заслужава кратко внимание. Ситуацията изглежда нерешима, доколкото няма „трети“ на тази ситуация, който да въведе някаква разлика, произвеждаща смисъл. Обменът на мнения става между подобни, между подобно и подобно. Самият Фейсбук създава условия за фалшива публичност, за полу-публичност и за възможност да се изключи третият на закона. То и това е Фейсбук – нещо много битово и много случайно. Но тези явления са познати и всеки ги приема или не ги приема по различен начин според необходимостите си.

Онова, което няма нищо общо с Фейсбук, е усещането, че случайното на езика е изцяло пропуснато. Случайното на езика –  вж. „ΧΑΟΣ (редакторски манифест)“ – произвежда смисъл, то социализира и има характер на материална нишка, която прави възможно свързването, прави възможно да се въвежда социално незначителното в акта на казването и изключеното да участва в артикулирането на истината. Случайното на езика може да се движи в две посоки [1] – или по посока на необходимостта, т.е. то да бъде осмислено, или по посока да бъде пропуснато (изключено, незабелязано, зачеркнато).

Изглежда, че днес действа едно смъртно желание да се унищожи всеки смисъл, да се унищожи всяка истина; изглежда също, че постоянните нахлувания на тази смърт няма да прекъснат. Онова, което се случва днес, е, че случайното не се свързва по необходимост, на една втора стъпка и в един нов порядък на думите и нещата; не се появява смисъл, казването не казва. Всъщност случайното постоянно се пропуска, и пропуска, и пропуска и т.н.

Не че всичко е случайно. Не че няма нищо случайно. А третият вариант – да осмислим случайното спрямо необходимото.

Все в някакъв момент ще се наложи да се сетим за това необходимо.

---

[1] За това двойно справяне със случайното ще четем съвсем скоро на друго място.

През идващата седмица в нощта между 15 и 16 юни (сряда срещу четвъртък) ще се проведе последната среща в рамките на семинара на π за литература и философия. Разговорът „Какво ще се случи утре?“ ще започне в 00:05 часа в галерия „Васка Емануилова“. Ще помислим заедно за предстоящото и ще обсъдим отново някои от досега поставените въпроси в контекста на безредието и дада.

През тази година в рамките на семинара на π бяха проведени седем събития: Димитър Божков – „Събитие и общност: съвременни пътища на политическата философия“; Камелия Спасова – „Ефектите на 80-те и 90-те (примери и редукции)“; Огнян Касабов – „Креативност, добродетел, политика“; Мария Калинова – „Кажи (ми) нещо ново“; ВБВ – „Новото статукво: за нормализацията и провалите“; Юнуз М. Юнуз – „Неразкритото“.

Семинарът на π е директно и публично продължение на ΧΑΟΣ (редакторски манифест) и представлява отворена платформа за съвместни действия в областта на литературата и философията – желанието ни е да се осмисли тяхното съвременно състояние и бъдеще. Убедени сме, че размишленията върху заобикалящия ни контекст с неговите движения и контра-движения са винаги необходими.

Този четвъртък, 19 май 2016, от 17:00 часа, в 136 аудитория, ще чуем Мария Калинова с размишлението „Кажи (ми) нещо ново“ в рамките на семинара на π за литература и философия.

Размишлението е свързано с проблема за новаторството. Днес все по-често чуваме призива, че новата поезия трябва да бъде социално и политически чуствителна. Тази принуда изцяло е подменила по-широкия въпрос за етическия хоризонт на поезията и как той може да бъде удържан. С оглед на тази редукция ще бъде въведено несъвпадението между задължението и правото да кажеш нещо ново.

Аудио-запис от размишлението и дискусията:

Семинарът на π е директно и публично продължение на ΧΑΟΣ (редакторски манифест) и представлява отворена платформа за съвместни действия в областта на литературата и философията – желанието ни е да се осмисли тяхното съвременно състояние и бъдеще. Убедени сме, че размишленията върху заобикалящия ни контекст с неговите движения и контра-движения са винаги необходими.

Целта на първата сбирка беше да се представят накратко темите и проблемите, които ще разискваме през следващите 3 месеца. Срещата се проведе преди десет дена – 10 март 2016, четвъртък, 136 аудитория (СУ, Ректорат) – под надслов Какво се случва днес?, което е и общата тема на всичките ни обсъждания.

---

Ето кратки анотации на това, което се е случило и линкове към вече проведените лекции, където можете да откриете и съответните аудио-записи:

 

10 март 2016, 136 аудитория, 18:00 часа
Какво се случва днес? – общ и въвеждащ разговор.

24 март 2016, 136 аудитория, 18:00 часа
Димитър Божков – Събитие и общност: съвременни пътища на политическата философия
Кое наричаме ново ляво и какви могат да бъдат неговите специфики в съвременния свят, където границите между различните политики все повече се размиват? Целта е да се проследят връзките между философията и някои от съвременните форми на съпротива, техните точки на преплитане и отблъскване, както и някои общи тенденции на развитие на лявото мислене.

7 април 2016, 136 аудитория, 18:00 часа
Камелия Спасова – Ефектите на 80-те и 90-те (примери и редукции)
Литературно-историческият разказ за процесите и тенденциите през 80-те и 90-те в българката поезия ще бъде разгледан през двойна оптика. От една страна са саморефлексивните и автомитологичните техники на поетите и теоретиците, с които те рамкират собствения си контекст чрез проекти, мистификации и манифести. От друга страна са ефектите от тези действия – какво бъдеще се проектира и какви генеалогии се разпознават в случващото се на сцената след 2000 г.

21 април 2016, 136 аудитория, 18:00 часа
Огнян Касабов – Креативност, добродетел, политика
Под рубриката ‘креативност’, идеята за индивидуално творчество неусетно се е превърнала в идеал за успешно действие в разнообразни сфери – от икономическата до гражданската. Заедно с тази естетизация на политикономическото говорене, сме свидетели на подема на един етически хоризонт, подменящ традиционни политически категории като ляво и дясно и хвърлящ нов поглед върху актуалните икономически противоречия. Какви са импликациите, възможностите и ограниченията на този нов начин да мислим републиката, нашите общи дела?

19 май 2016, 136 аудитория, 17:00 часа
Мария Калинова – Кажи (ми) нещо ново
Размишлението е свързано с проблема за новаторството. Днес все по-често чуваме призива, че новата поезия трябва да бъде социално и политически чуствителна. Тази принуда изцяло е подменила по-широкия въпрос за етическия хоризонт на поезията и как той може да бъде удържан. С оглед на тази редукция ще бъде въведено несъвпадението между задължението и правото да кажеш нещо ново.

2 юни 2016, 136 аудитория, 17:00 часа
ВБВ – Новото статукво: за нормализацията и провалите
Тенденциите след 2000 година оформят ново статукво. В литературно, но и в политическо отношение, това е опитомяване и дори загърбване на плурализма. Тази нова (не само медийно-пазарна) „нормализация“ се съпътства от поредица периферни културни „провали“. Но когато нещо умира в рамките на културата, то може да бъде основа за следващо начинание. Именно в тази връзка ще става дума за „новата природа“ и нейните хибриди.

7 юни 2016,  кабаре „Хегел“, 22:00 часа
Юнуз М. Юнуз – Неразкритото

16 юни 2016,  галерия „Васка Емануилова“, 00:05 часа
Какво ще се случи утре? – общ и последен разговор.