Етикет: Камелия Спасова

Фотография: Йоанна Нейкова.

Огнян Касабов, Мария Калинова, ВБВ, Димитър Божков, Юнуз М. Юнуз, Камелия Спасова
ЛВ, бр. 24/2016

Какво обещахме?

На 18 май 2011 г. в това-вече-не-е-литературен-вестик (ЛВ, бр. 18/2011) започнахме подготовка за петилетката на дада с преводи, авторски текстове и анализи. В редакторския манифест ΧΑΟΣ (ЛВ, бр. 27/2015) припомнихме, че през 2016 г. е стогодишнината от събирането в „Кабаре Волтер“ (Цюрих) и първите дадаистки манифести. И така: 1916 е годината на дада. Обещахме, че 2016 г. нещата ще продължат и ще има безредие. Въпросът е:

Какъв е залогът?

Българската литература и култура е заложник на автентичността, на непосредственото писане, говорене, действане, което едновременно крепи и обслужва едното. А едното на литературата е винаги старото едно, безспорното едно, господарското едно. То е основано еднократно и в началото; то принадлежи единствено на основателите и бащите, на мачовците и героите. Не е учудващо, че едното не е исторично, а природно. Българската литература е заложник на същата природа на едното. Изключения от него има, но с безпощадна повторителност изчезват условията за тяхното припомняне и посочване. Можем да наречем тази безпощадност – периодичност на контекста. Тогава:

Първо, дада припомня и подчертава изключенията от българския контекст като периодичен. Например, Crescendo.

Второ. Имаме залог срещу заложничеството.

Трето, залог е и да се създават лаборатории. Експериментът – поетически, перформативен и критически – ще включи новата природа и ще я задейства срещу природата на същото. И после, извън лабораторията, има множество практики за отваряне на литературата към действителността (вж. в този брой „Тотална щета“; „Опервил“). Не само към политическото, но и към социалното. Не само към реалната и популярна конюнктура, структурирана през пазарното и автентичното (съобразяване, комбинации, изчислимост, отражение), но и към действителния и обширен непериодичен контекст (преобразяване, влияния, неизчислимост, хибриди). Тези разлики са важни.

Новата природа?

Новата природа използва това, че човекът е неотменимо техническо същество. Тя продължава старото разделение между наивна и сантиментална поезия като два начина на отнасяне към света и изкуството: непосредствен и опосредстван, автентичен и преобразуващ (вж. интервюто с Пол ван Остайен). Новата природа знае, че не може да си позволи безкритично отношение. Но тя предполага не само разделения, анализи, рефлексии (принципни слабости на критиката), а и начини на свързване, синтезиране, създаване. Това именно е силата на хибридите. Магията на стария свят на природните символи се пренася в техническите протези. Щракването на машината е магическото заклинание, което привидно гарантира изпъленение на желанието. Недрата на новата природа са тайните кодове на мрежата, която заплита и завихря милиони желания, те се пресичат, трансформират, интерферират, наслагват. Тя се обръща към всякакви предмети, стилове и социални слоеве. Не разчита просто на естественото и автентичното, но и на отчаянието, защото в нея живеят изключените; има бъдещи антени, отпадъци и руини, технически слънца, декласирани общности и гета, пожарите в предградията, ужасът от технологията и терора, призраците на авторитарното, запокитването в периферията. Но в нея има и ирония. Звучи смехът на тялото, танцът на гласовете (вж. манифестите на Рихтер и Зернер) и преобразуването на агресията.

Къде отива смисълът? 

Борбата против автентичността не е борба против смисъла, а борба за продуктивен смисъл. Така, както автентичността не е решение на проблема, който повдига, а най-вече негов симптом. С една и съща сила тя противопоставя теорията и академичното писане на директния израз на вътрешното преживяване; призовава да възкресим вековната българска традиция като спасение; или пък лекомислено превръща гражданското общество в идилична общност.

Автентичността хронично преживя(ва) наличната литература, политика и пазарни отношения като девиантни и призовава за тяхната нормалност като естествена. Но така тя пропуска да забележи установилата се нормализация. И е станала знаме на един самоизлъчен елит, схващащ себе си като непризнат и неразбран. Той натурализира пазара, превърща го в естествен регулатор на всички обществени отношения, а после се отчайва от неговата власт в сферата на културата. Но по този начин автентичното се превърща в пазарна ниша за определени продукти – някои литературни, други политически – които дават илюзорно спокойствие и удовлетворение на недоволните.

Непосредственото преживяване, изконно човешкото (или българското), здравият разум – всички те имат тенденцията да представят частните интереси и проникновения (било на отделни личности или на групи) като всеобщи. Но тяхната самозатвореност, опираща се на едното и отказваща да включи другото, показва слабостта на тази тенденция и я обрича на мрънкащ провал. И не е учудващо, че затова тя хем репродуцира в себе си отново и отново все същите (а понякога и по-стари) господарски и отечески отношения, хем, по своите практически ефекти, обслужва господството на капиталистическото едно, което претендира да критикува.

А все пак защо природа?

Това не е същата природа, т.е. старото наивно разбиране за непосредственост: „Ах, ах!“, което се настани в литературата през последните години. Защото има социални отношения, природни отношения, има болка, която не е лична. И тя може да се изрази със звуци, тя може да се изрази с думи, тя може да се изрази в синтаксис, тя може да се изрази в текстови образи, може да се изрази в литературни събития. С две думи: тя не разчита на чувствата като индивидуални откровения, макар че ги ползва като двигател.

Новата природа не отрича автентичната природа, а я редактира и опосредява – техника за сбогуване с естествения произход. Ножицата на дада е първоначалната редакторска техника към свързването и хибридизирането на критическото, социалното и митопоетическото. С този инструментариум вече не говорим през понятията „високо“ или „ниско“, а за отдалечаване от конюнктурата на близкото и приближаване към контекста на далечното.

Новата природа идва от хаоса. Тя стои отвъд бинарното деление на натура и култура. И показва как природата е винаги вече културен и технически продукт – и как безредие, култура и техника израстват от хаоса. За това вече стана дума преди година.

На 7 април 2016, 136 аудитория, 18.00 часа в рамките на семинара на π за литература и философия Камелия Спасова ще подеме разговор за „Ефектите на 80-те и 90-те (примери и редукции)“

Литературно-историческият разказ за процесите и тенденциите през 80-те и 90-те в българката поезия ще бъде разгледан през двойна оптика. От една страна са саморефлексивните и автомитологичните техники на поетите и теоретиците, с които те рамкират собствения си контекст чрез проекти, мистификации и манифести. От друга страна, са ефектите от тези действия – какво бъдеще се проектира и какви генеалогии се разпознават в случващото се на сцената след 2000 г.

Аудио запис от срещата: