Картина: Александър Байтошев, 2017 г.
*
срещу себе си
(обобщение на „Ще:“)
„Кризата се състои точно във факта, че старото умира, а новото не може да се роди: в това междуцарствие се наблюдават най-разнообразни болестни явления.“
Антонио Грамши, Затворнически тетрадки, 1930 г. [1975, том 1, §34, с. 311]
„То е времето на забягналите божества и на идващия бог. Това е убогото, оскъдното време на двойна липса – няма ги вече забегналите, не е дошъл още идващият…“
Мартин Хайдегер, „Хьолдерлин и същността на поезията“, 1936 г. [Същности, 1999 г., с. 98]
„…и ще се отвори карцерът (събрани в купчини нокти и коси),
пълен с отровни изпарения от подивялата по пода нова природа…“
Щ., Демон под формата на празнота (или моите бизони), 1994 г., с. 254
Когато боговете си отиват, остават само зверове.
І. Оград
От днес не сме на себе си.
В страх заровени дълбинно и развлачени сме
в гърлен звук: строим прегради.
Затворили природата
в кутии, сандъци и дебели четвъртити,
прикрепили залостените гласове към нервите-лице.
Крепост в себе си, от себе си: – оград.
Зидове отвсякъде изграждаме,
навсякъде стена, бодлива тел и барикади
ровове и барикади.
А после райберът на тялото – ръждясал, отворите
в плътта – клеясали:
и как ще ги разтворим – портите срещу животни –
и тази плесен във очите,
тези трегери, стени – дълбинните заводи:
заводи за тела, заводи за животни, машини древни за
растения и зверове, за вещества и богове?
А как ще ги разтворим после, ще мислим, щом
ужасът отмине.
Засега всичко природно ще залостим
и в страх ще се превием,
надълбоко ще се скрием.
Окопи в тялото дълбаем, огради в лицето
си градим; и трябва
в себе си да се спасим.
Отвсякъде сме заградим.
Затвори за природа – заводи на човека.
ІІ. Гръбнар
От днес не сме във себе си.
Всички стави са дебели, всички стави бяха бели,
и от тях кула се увеси, образува,
постепенно удължи:
стълба на подбора, стълб безкраен на позора,
естествени „стълпи“ за тъжни организми,
животни неуспешни,
куци и сакати,
едногледи:
кула на изчезналите видове,
различни, твърди, неродени видове,
на всички мравояди видове, хладни риби
и скумрии видове, и
животински дълги видове,
на всички къси насекоми, тънкостенни видове,
охлюви, щъркели, бозайници, прасета, раци и
магаретата видове,
птичи коньове и крави, земноводни и
маймуни, и
маймунски видове; после въшки и бълхи,
планинските тапири и няколко
растения природни видове. После
всички други птици и видовете видове,
всички родовете видове.
И други.
Тази кула е толкоз всеобхватна:
класификатор-всъдеход:
купчината на живата природа:
всички телеса:
изродени и
прикрити, сеизмити:
сгъчкани, пъхнати, прегънати:
едно във друго, едно и презглава:
тя е отвесният ни страх, увесени въжета
по вертикален коловоз, свлачища от
организми, водорасли, камънак:
пълзим,
пълзим по тоз гръбнар:
и всеки тихо го израства в своето си тяло:
неусетно удължава, уплътнява и втвърдява,
а щом те заболи,
е вече късно, забрави:
стиска го между бедра, но тя,
кулата, се клати, люшка,
залита в мен като длето,
и жилата е твърде къса,
и природата е твърде тъпа,
и гръбнарят бавно си расте.
Кули от животни – гръбнаци във човека.
ІII. Медузем
От днес не сме при себе си.
…но кой пък влиза бавно в нашия гръбнар,
в нашата пролука,
кой промъква се измежду земята без нозе;
кой тича луд по склона
с копита увити във ръце;
кой удължава лицето на страха до всепоглъщаща уста
и ръкомаха бял удавник в родилната подводна дълбина?
И всички механизми за очи, механизми за крака
стават подпухнали гледци,
подувания най-неволни, произволни,
охлузвания, болести по костите,
издатини.
И ето. Гръбначните се преобръщат в бели,
нежни, мекички, подути мекотели.
Крепости в крепости иззидахме преди,
но каменната плът оказа се сега все жива
и се преобръща, трансформира,
огъва, не подбира,
тялото се деформира.
Как така редиците на идното
превръщат се в змии, в безкрайни,
кални медуземи на течни страхове? Как така
затворът се разлага? Защо заводът изобщо
е ръждясал? Как така трегери и сводове поддават,
срутват и потъват архиви след архиви?
В нас природата буйстващо прониква:
изотвътре се разстила и протяга меките
от страх тела.
Щом земя в земята влезе, щом тяло в тялото възникне,
щом око в окото се прониже
и бавно се размекне:
тогава всичко вкупом предстои.
ІV. Проходи, кухини и отверстия
От днес не сме за себе си.
…а накрая зверовете в мекото изплуват,
в медузема се таят,
зверове в ушите ни слухуват, копаят там бърлоги,
по крайници се сбират, в ноктите израстват,
с вода и кръв се запасяват,
смеят се в устата ни, гледат през очите ни,
дишат в дробовете ни свити,
изхождат се в червата ни увити,
бясно дращят мускулите на разврата,
стискат члена ни с уста.
И проникват всички дупки, всичките отверстия
с ръка, с ръце и пипала, с разкривените нозе,
със зъби, нокти и опашки; използват
всичко що стърчи,
що може да боли, що може да върти
отвътре телесата,
да ги размества и пълзи. Всичко влиза
все навътре във всички кухини: от страх
сме вцепенени,
проникнати и оглупели.
Зверове във зверове, а отвътре
всякакви гадини. Пъплят, идват, натрупани
с години. Прииждат, връщат се, прииждат.
Проходи прохождат.
Набъбват със стотици, хиляди и обезумели,
грабнали трупове, казани врели, народ
крещят в ушите ни отвътре удрят
се в заводските стени огромни дупки
в телата и оттам изтичат пак
пипалата смрад и сган и звяр
разкрачен напосоки ръкомахам луд и
викам кръв за помощ браня прохода и
всичкото излиза си навън
излиза се
излива се извън
…
V. Изходи
„природата всеки е символ на природа“
природата всеки е символ на природа
природата
(всяка, всяко) е символ на
природа
А: „Когато боговете си отиват, остават само зверове.“
Б: „Не, това е твърде външно. По-страшно е
когато и зверовете си отидат.
Тогава ний сме боговете-зверове.”
В: „Не. Никак няма кой да си отиде: не е имало,
не ще и има богове. Нито кой да дойде и вместо нас
да ражда, да умре.“
И заводите ни – вече разградени; не
произвеждат
органи, животни,
растения и кули, митове, надежди, светове.
Време е борбата ни да спре:
Тялото изхожда се поединично.
Всеки сам
за себе си
клечи.
И над земята гъста е мъгла и сенки
на приклекнали тела
се прокрадват през светлика
на изтощената Луна, която празноглава се върти,
тътри и върти.
Вятърът е кух.
Ноември е съсухрен.
Войната – замръзнала във клек:
накупчени като дълбок стомах, отваряме
накрая
телата си кутии, сандъци, дебели четвъртити.
Отваряме, изливаме, мълчим.
Това е:
Нищо не прощава.
Нищото остава.
Настъпило е времето на зверовете и всеки
звяр е празнота.
Изход от природа няма:
„Природата срещу себе си изражда. Природата
във себе си се крие.
И от нея нивга
никога
не ще
изход да откриеш.“
Публикувано на 15 ноември 2017 г. в „Литературен вестник“, бр. 37.
