Рихард Хюлзенбек, из „Дада или смисълът в хаоса”
Превод от немски на Гергана Енева и Петър Спасов по Richard Huelsenbeck, „Dada oder der Sinn im Chaos” в DADA. Eine literarische Dokumentation, 1984.
Препубликува се със съкращения от сп. „Страница”, бр. 1, 2008 г. с любезното съдействие на Младен Влашки.
Курсивите в текста са на π.
…В дни на регрес креативният човек има чувството, че нищо не му се възвръща, той се оттегля в отчаяние, поддава се на разрушителните си инстинкти, къса ръкописите си, захвърля картините си през прозореца и живее, както се казва в психиатрията, в състояние на фрустрация. Той търси интерпретация на живота си, евентуално с насилие, и ако не получи помощ, извършва престъпление или върши насилие спрямо себе си.
[Често се спори дали живеем във време на възход или на регрес, но и досега спорът не е намерил своето разрешение. Хората, които вярват в напредъка, хегелианците между нас, тези, които при все по-бързо летящите самолети изпадат в състояние на екстаз, бурно противоречат на всички онези, които говорят за упадък на културата, етиката и естетиката. От другата страна стоят пророците на края на света, апокалиптичните натури, вярващите в последния ден, хората които се чувстват, като да са постоянно между катастрофите, несигурните, отчаяните, които всеотдайно и безпомощно търсят нова идеология, крепост на духа, майчинска сигурност в чувствата и мислите.]
Емил Дюркем, известният френски социолог, създаде концепцията за аномията – състояние на обществото, в което законът е станал относителен, като е загубил необходимата си стабилност и затова и на думи, и на дела възникват опозиционни групи, които чрез своята активност искат да дадат на живота си и (на този на общността) една различна и може би по-дълготрайна ценност. Това противоречие може да оповести себе си чрез най-явен негативизъм, но може да бъде склонно и към компромиси. Под аномия аз разбирам състояние на вътрешно беззаконие, чувство (или по-добре да кажем безчувствие) на несигурност и страх, което произтича от невинаги напълно разбраното, съществено хаотично битие. Аномичният човек е човек, който изживява студения полъх на хаоса и или самостоятелно, или в групи се опитва да предприеме нещо срещу почувствания в себе си хаос.
Културният и естетически израз на личната аномия е почувстваната реакция на хаоса. Тази реакция, както вече подсказахме, върви ръка за ръка с известни психологически състояния, каквито ги познаваме от психиатрията: регресия, инфантилизъм, деструктивност и безцелна агресия.
Моето обяснение на дадаизма е, че тук става въпрос за група млади хора, които в състояние на аномична несигурност изживяваха хаоса в себе си. Те го изживяваха не като престъпници, не като професионални революционери, не като религиозни фанатици, нито дори като творци, а първо като хора. Разбирам това по следния начин: вътрешното беззаконие във всеки дадаист се развива по строга необходимост и в строго взаимодействие с неговия произход, неговата лична история и традиция, неговата собствена характерна отправеност на мисленето.
Изпреварили значително времето, дадаистите бяха онези хора, които въз основа на една особена чувствителност, схванаха близостта на хаоса и се опитваха да го преодолеят. Те бяха анархисти без политически намерения, хулигани, без да престъпват закона, бяха циници, които същевременно ценяха вярата и набожността, те бяха творци без изкуство. Дадаистите, отделният, както и групата, разбраха най-рано — в един период, когато светът беше разтърсен от войната, но същевременно бе и в дълбок сън относно реалното осъзнаване на тази катастрофа, онова, което аз обозначавах в своите писания и доклади като ирационалност.
Така стигнах до гледната точка, от която днес се опитвам да разбера дадаизма: дадаистите бяха творчески ирационалисти, защото схващаха смисъла на хаоса (повече неосъзнато, отколкото съзнато). Те се доближаваха до творческата ирационалност, бягаха от нея, обичаха неразумното, без обаче да изпускат смисъла от очи.
За да изясним всичко това в действителност, би трябвало да кажа още нещо и може би още по-съществено за творческата сила на хаоса. Хаос и ирационалност не са напълно едно и също. Ирационално наричаме това, което е противоположно на смислената рационалност в момент, в който човек не може да се реши да присъди на хаоса разумна стойност. Но тук е съществената точка, началото и края на всички обяснения на дадаизма: именно дадаистите не само действаха срещу абсолютните ценности на един вдървен и смъртоносен колектив, а чрез постижения и израз убедително изпреварваха в много области останалите, и чрез работата си, продуктите и действията си даваха смисъл на хаоса (възприемайки го като вътрешна и външна необходимост). Когато казвам, че дадаистите бяха творчески ирационалисти, не се нагаждам съвсем към състоянието и битието на човека, който има способността да почувства хаоса в себе си като творчески. Затова дадаистите бяха най-тясно свързани със света. От една страна (както сочи берлинският дадаизъм), те искаха да го променят, да унищожат колектива такъв, какъвто той функционираше със своите закостенели ценности. От друга страна, те не бяха свързани със света, говореха за мечти (както Арп), за несъзнаваното, за отвъдното. Много от тях минаваха през един период на най-явна регресия, негативизъм, както например Бал, който пребиваваше с мен в Мюнхен и Берлин в състояние на пълно вътрешно беззаконие, докато не намери религиозния си път. Не е случайно, че Бал се интересуваше толкова много от Бакунин, Александър Херцен и руския анархизъм, не е случайно и това, че не мразеше нищо повече от методичната форма на живот на немците и представителите на тази методична форма — Кант и Хегел. Не мразеше нищо повече от сигурните страни на една конвенционална и методична подредба на ценностите, немския дълг и дисциплина, но трайно не можеше да търпи и нихилизма на Ницше. Той беше, смятам, толкова близо до хаотичната гибел, че накрая не му оставаше нищо друго, освен да търси обкръжение и спокойствие, крепост и сигурност при символите на майчинската, всеобхватната църква.
По-различно беше с промяната у Еми Хенингс. Обърнатите в друга вяра са хора, които престъпват, те сменят посоката и стъпката, ако може да се каже така, но те не се чувстват толкова застрашени отвътре от хаоса, от разпада и дезинтеграцията. Бал беше възпитан във вярата към църквата, но в неговата младост, в състояние на аномия, ценностите се бяха разпаднали и той бе видял как те, без стабилност и в състояние на относителност, не биха могли вече да помагат на хората. Бал стана неверник, циник, човек, който прегръща хаоса…
1964 г.