Огнян Касабов

Хаос и безредие [1]

На 8 ноември 2018 г. излезе книгата „Хаос и безредие. Случайното на езика, литературата и философията“ от Васил Видински, Мария Калинова и Камелия Спасова. Това е първа част от едно по-дългосрочно изследване. Художник на корицата е Съдбина Видинска, а снимката на гърба е дело на Яна Лозева. Тук публикуваме уводните думи към книгата:

Въвеждане

Настоящият сборник съдържа разнородни текстове, замислени, а някои от тях и публикувани преди началото на общия ни семинар „Хаос и безредие (философия, литература, наука)“, който се състоя в Софийския университет през академичната 2014/2015 г. Темите, на които са посветени отделните разработки, са: случайността; материалността на художествената творба; техниката в езика и философията; отношението между контекст и дистекст; миметичността и саморефлексията в литературата; философското осмисляне на дистанцията и нейната промяна (близост и далечина); както и двойничеството, изродното (das Unheimliche) и технологичното като фигури на нечовешкото. Повечето понятия, които се свързаха в обсъжданията и дискусиите ни, са функционирали всъщност като аномалии – така се отварят общи полета на несъгласия, които разширяват сетивността или теоретическата чувствителност. Онова, което е пресечна точка между изследователските ни интереси, се манифестира много видимо post factum, като самата тема „постфактум“ е също обсъдена в сборника. Това връщане назад към текстовете е желание да се продължи нещо, което още в началото си е имало случаен характер, но и някаква неумолимост.

Важно е да се каже, че тези теми и проблеми са изходният материал, който вложихме в разработването и провеждането на семинара ни, както и в дискусиите със студентите. Част от идеите и понятията впоследствие бяха употребени и значително разгърнати в „ΧΑΟΣ (редакторски манифест)“ в съавторство с Огнян Касабов, Димитър Божков и Юнуз М. Юнуз („Литературен вестник“, бр. 27, 15 юли 2015 г.). Едно от най-вдъхновяващите за нас неща беше и ще бъде именно съвместността на създаването – концепцията за творчество като яв. Всъщност подзаглавието на настоящия сборник е пряко свързано с тринадесетия тезис от манифеста и неговото разгръщане там: „Днес поезията преодолява опозициите (А срещу не-А) чрез материалността и случайността“. На нивото на езика, литературата и философията случайното е мислено и като техен непериодичен контекст, като външно за епистемата, което предизвика промяна и в условията, и в условността на нейния порядък.

В нито един от текстовете тук не се обсъжда детайлно отношението между хаос и безредие, но за сметка на това всички статии дават много добър ракурс към извеждането на тези две понятия. В този смисъл сборникът има за цел да проследи въвеждането в темата и проблема, защото всички използвани тук термини и техники са част от инструментариума, с който можем да опишем хаоса и безредието, и затова са техни предвестници. Надяваме се тази книга да има също ролята на предвестник. Това ни се струва съществено, тъй като е поредната стъпка от продължителния и непредвидим процес по изследване и редактиране.

Мария Калинова
Васил Видински
Камелия Спасова

Кой да плаща добавената стойност на книгите?

Публикувано в Литературен вестник, бр. 37, 7-13.11.2018 г. Графика: Александър Байтошев.

– Тунджер, от какво имаш нужда да ти донесем следващия път като идваме: сладки, цигари?
– Имам нужда от книги, от класици да са, но книги ми трябват.
Даже и в далечното кралство Мумджидам, скрито в недрата на Родопите, кралят на осем порутени каменни къщи и сто овце и кози си мечтае за книги. Електричество може да няма, изворът с водата може да пресъхва, осем години самота в забравена махала в Родопите може да е много тежко, но…

Тази пролет група интелектуалци поде движение за реформи в културата, което се обяви против пазарния принцип в сферата и поиска – наред с други мерки – по-нисък ДДС за книгите. България е единствената страна в ЕС, в която няма такава редуцирана ставка. По-ниският ДДС означава по-евтини издания, по-достъпни за всички. Затова инициативата е похвална. Но поставена в контекст, тя е отворена и за критика.

Редуцирани ставки в България всъщност няма за нищо, с изключение на туристическите услуги. Ако Тунджер (когото срещнах из моя фейсбук фийд) вземе, че отиде на планинско спа, в цената на заплатеното от него ще е калкулиран 9% ДДС. Ако успее да стигне до книжарница (къде е най-близката?), ставката ще бъде 20%. Също – ако си купи хляб от някое село, където такъв изобщо се доставя.

ДДС е данък потребление, заплащан от всекиго (но не и от компаниите), когато купува каквото и да било, дори най-базовите ежедневни стоки. Икономистите го определят като регресивен данък, тъй като хората с по-ниски доходи харчат по-голям процент от заплатите си (у нас – целите) за потребление на най-насъщното.

Тези прости факти са скучни, но лесни за разбиране. Те също така водят до ужасяващи дисбаланси в България – страната с най-високи нива на неравенство в ЕС. Неравенствата са всякакви: подоходни, но също и културни и образователни (срв. проучванията на PISA). И ако първият тип неравенство е твърде битов за хората на духа, то останалите ги касаят пряко. По най-нови данни на Евростат, страната ни е на предпоследно място в ЕС по участие на хората в културни събития, като за най-нискодоходните 20% от населението сме на последно. По четене на книги също сме на опашката.

Миналата есен инициативата за данъчна справедливост Да спрем машината за неравенство се обяви за въвеждането на универсален необлагаем минимум и диференциран ДДС за вода, храни от първа необходимост, лекарства и книги. Мълчанието на българските интелектуалци беше оглушително. Разбира се, никой не е длъжен да подкрепя каузи – особено такива, в които участват политически лица и организации. Но проявеното безразличие беше съзвучно с хронично слабата социална чувствителност в публичното присъствие на нашите културни реформатори.

Вместо рефлексия върху обществените и икономическите процеси, довели до кризата в българската култура, в техните думи нерядко зазвучава пообиденият ропот на хора, по неразбираеми за тях причини останали неразбрани, а и недооценени от една система за оценяване, която иначе подкрепят (пазарната). Наистина, културата трябва да бъде приоритет на държавата, но не е ясно как това е възможно за една пленена от капитала държава. Наистина, хората трябва да се интересуват от култура, но не е ясно колко често това е възможно, когато те едва свързват двата края. Затова подобни реформаторски инициативи са сами по себе си правилни, но когато ги сложим в техния по-широк контекст, те бързо показват своя елитарен, ограничен характер.

По-рано през отминаващата година бележити български писатели поискаха отчисления върху ползването на техни книги, отдавани от библиотеки и читалища. С това си действие те неволно показаха, че в едно пазарно общество правото на частна собственост (авторското право, разбира се, е негов софистициран подвид) в крайна сметка идва преди правото на достъп до култура дори за най-възвишените негови членове. По-лошо, тези хора на словото избраха изразност, според която върлуващата у нас нищета е най-вече „неблагоприятна среда” за тяхната работа, понеже оставя „малобройно население”, белязано от „неплатежоспособност”.

Когато хората не са добри клиенти, редно е да се намерят пари отдругаде – напр. от държавата. Но тя пък е финансирана от техните данъци. Над 53% от данъчните постъпления у нас са от ДДС – а това е стряскащо много. Намаляването на ДДС за определени стоки наистина би направило хората „по-платежоспособни”, щом това искаме. Но съответната дупка в бюджета ще трябва да се попълни отнякъде – напр. с по-високи данъци за бизнеса и за най-богатите. Българското общество и култура само биха спечелили, ако авторитетни интелектуалци се застъпят за подобни реформи.

Писателските искания бяха подписани от иначе недолюбващи се автори така, както инициативата за реформи в културата беше подета от представители и на двете скарани превъплъщения на в-к „Култура”, разформиран тази година от културните аспирации на едрия бизнес. Подобни ходове са вредни за публичната среда у нас. Те правят наистина важни конфликти да изглеждат като фасадни боричкания, зад които остава непокътнат и властващ съсловният интерес. Ако има такова същество като интелектуалец, сред отличаващите го способности би била тази да се издига над съсловното към универсално ценното.

Не трябва обаче да бъдем твърде строги към българските културни дейци. Знаем, че немотията, спуснала се върху България, няма как да не тегне върху всички. Но воплите, че без тях страната се превръщала в „пустиня на вкуса”, надали са много повече от проявление тъкмо на онова, което си мислят, че описват. Когато т.нар. интелигенция забрави за интересите на народа, от който е част, тя е обречена да се превърне в групичка, произвеждаща никому непотребни продукти. Надали на някого му се иска да мисли, че подобно нещо вече е започнало да се случва у нас. Все още има надежда. А идват и нови хора.

Огнян Касабов

Новата природа

Фотография: Йоанна Нейкова.

Огнян Касабов, Мария Калинова, ВБВ, Димитър Божков, Юнуз М. Юнуз, Камелия Спасова
ЛВ, бр. 24/2016

Какво обещахме?

На 18 май 2011 г. в това-вече-не-е-литературен-вестик (ЛВ, бр. 18/2011) започнахме подготовка за петилетката на дада с преводи, авторски текстове и анализи. В редакторския манифест ΧΑΟΣ (ЛВ, бр. 27/2015) припомнихме, че през 2016 г. е стогодишнината от събирането в „Кабаре Волтер“ (Цюрих) и първите дадаистки манифести. И така: 1916 е годината на дада. Обещахме, че 2016 г. нещата ще продължат и ще има безредие. Въпросът е:

Какъв е залогът?

Българската литература и култура е заложник на автентичността, на непосредственото писане, говорене, действане, което едновременно крепи и обслужва едното. А едното на литературата е винаги старото едно, безспорното едно, господарското едно. То е основано еднократно и в началото; то принадлежи единствено на основателите и бащите, на мачовците и героите. Не е учудващо, че едното не е исторично, а природно. Българската литература е заложник на същата природа на едното. Изключения от него има, но с безпощадна повторителност изчезват условията за тяхното припомняне и посочване. Можем да наречем тази безпощадност – периодичност на контекста. Тогава:

Първо, дада припомня и подчертава изключенията от българския контекст като периодичен. Например, Crescendo.

Второ. Имаме залог срещу заложничеството.

Трето, залог е и да се създават лаборатории. Експериментът – поетически, перформативен и критически – ще включи новата природа и ще я задейства срещу природата на същото. И после, извън лабораторията, има множество практики за отваряне на литературата към действителността (вж. в този брой „Тотална щета“; „Опервил“). Не само към политическото, но и към социалното. Не само към реалната и популярна конюнктура, структурирана през пазарното и автентичното (съобразяване, комбинации, изчислимост, отражение), но и към действителния и обширен непериодичен контекст (преобразяване, влияния, неизчислимост, хибриди). Тези разлики са важни.

Новата природа?

Новата природа използва това, че човекът е неотменимо техническо същество. Тя продължава старото разделение между наивна и сантиментална поезия като два начина на отнасяне към света и изкуството: непосредствен и опосредстван, автентичен и преобразуващ (вж. интервюто с Пол ван Остайен). Новата природа знае, че не може да си позволи безкритично отношение. Но тя предполага не само разделения, анализи, рефлексии (принципни слабости на критиката), а и начини на свързване, синтезиране, създаване. Това именно е силата на хибридите. Магията на стария свят на природните символи се пренася в техническите протези. Щракването на машината е магическото заклинание, което привидно гарантира изпъленение на желанието. Недрата на новата природа са тайните кодове на мрежата, която заплита и завихря милиони желания, те се пресичат, трансформират, интерферират, наслагват. Тя се обръща към всякакви предмети, стилове и социални слоеве. Не разчита просто на естественото и автентичното, но и на отчаянието, защото в нея живеят изключените; има бъдещи антени, отпадъци и руини, технически слънца, декласирани общности и гета, пожарите в предградията, ужасът от технологията и терора, призраците на авторитарното, запокитването в периферията. Но в нея има и ирония. Звучи смехът на тялото, танцът на гласовете (вж. манифестите на Рихтер и Зернер) и преобразуването на агресията.

Къде отива смисълът?

Борбата против автентичността не е борба против смисъла, а борба за продуктивен смисъл. Така, както автентичността не е решение на проблема, който повдига, а най-вече негов симптом. С една и съща сила тя противопоставя теорията и академичното писане на директния израз на вътрешното преживяване; призовава да възкресим вековната българска традиция като спасение; или пък лекомислено превръща гражданското общество в идилична общност.

Автентичността хронично преживя(ва) наличната литература, политика и пазарни отношения като девиантни и призовава за тяхната нормалност като естествена. Но така тя пропуска да забележи установилата се нормализация. И е станала знаме на един самоизлъчен елит, схващащ себе си като непризнат и неразбран. Той натурализира пазара, превърща го в естествен регулатор на всички обществени отношения, а после се отчайва от неговата власт в сферата на културата. Но по този начин автентичното се превърща в пазарна ниша за определени продукти – някои литературни, други политически – които дават илюзорно спокойствие и удовлетворение на недоволните.

Непосредственото преживяване, изконно човешкото (или българското), здравият разум – всички те имат тенденцията да представят частните интереси и проникновения (било на отделни личности или на групи) като всеобщи. Но тяхната самозатвореност, опираща се на едното и отказваща да включи другото, показва слабостта на тази тенденция и я обрича на мрънкащ провал. И не е учудващо, че затова тя хем репродуцира в себе си отново и отново все същите (а понякога и по-стари) господарски и отечески отношения, хем, по своите практически ефекти, обслужва господството на капиталистическото едно, което претендира да критикува.

А все пак защо природа?

Това не е същата природа, т.е. старото наивно разбиране за непосредственост: „Ах, ах!“, което се настани в литературата през последните години. Защото има социални отношения, природни отношения, има болка, която не е лична. И тя може да се изрази със звуци, тя може да се изрази с думи, тя може да се изрази в синтаксис, тя може да се изрази в текстови образи, може да се изрази в литературни събития. С две думи: тя не разчита на чувствата като индивидуални откровения, макар че ги ползва като двигател.

Новата природа не отрича автентичната природа, а я редактира и опосредява – техника за сбогуване с естествения произход. Ножицата на дада е първоначалната редакторска техника към свързването и хибридизирането на критическото, социалното и митопоетическото. С този инструментариум вече не говорим през понятията „високо“ или „ниско“, а за отдалечаване от конюнктурата на близкото и приближаване към контекста на далечното.

Новата природа идва от хаоса. Тя стои отвъд бинарното деление на натура и култура. И показва как природата е винаги вече културен и технически продукт – и как безредие, култура и техника израстват от хаоса. За това вече стана дума преди година.

Преводи на дада в „Литературен вестник“

Дада се ражда преди 100 години. И горе-долу тогава и умира. Сега, след като то вече е отдавна отминало, и е оставило една много бегла следа в българската литература (вж. Crescendo, 1922 г.), ние бихме искали да редактираме дада – както припомняйки неговия залог, така и отдалечавайки се от него. Едно от нещата, които направихме като начало, бе да преведем за „Литературен вестник“ някои от най-важните манифести и текстове. Ето кратка справка за преводите:

С оранжево са преводите, които сме препубликували от сп. „Страница“, бр. 1, 2008 г. с любезното съдействие на Младен Влашки. Със синьо са означени двата превода, които са публикувани във втория дада-брой (15 юни 2016 г., бр. 24). Всички останали преводи са публикувани в първия дада-брой (18 май 2011 г., бр. 18).

Семинар на π за литература и философия: Огнян Касабов, „Креативност, добродетел, политика“

Този четвъртък, 21 април 2016, от 18:00 часа, в 136 аудитория, в рамките на семинара на π за литература и философия, ще се проведе лекцията на Огнян Касабов на тема „Креативност, добродетел, политика“.

Под рубриката ‘креативност’, идеята за индивидуално творчество неусетно се е превърнала в идеал за успешно действие в разнообразни сфери – от икономическата до гражданската. Заедно с тази естетизация на политикономическото говорене, сме свидетели на подема на един етически хоризонт, подменящ традиционни политически категории като ляво и дясно и хвърлящ нов поглед върху актуалните икономически противоречия. Какви са импликациите, възможностите и ограниченията на този нов начин да мислим републиката, нашите общи дела?

Аудио-запис от лекцията и дискусията: