Дада не е (становище на Ред.гру за бъдещето на дадаизма като редактиране)

Текстът по-надолу е публикуван преди 5 години в специалния брой на „Литературен вестник“ с редактори Камелия Спасова, Мария Калинова и ВБВ, озаглавен „Брой за футуризма на Дада и бъдещето на дадаизма (проект за следващата петилетка)“. Сред сътрудниците на броя са и останалите съучредители на групата „π“ – Огнян Касабов, Димитър Божков, Юнуз М. Юнуз. Тогава обявихме, че през 2016 ще честваме 100 години от дада, а с манифеста от миналата година припомнихме това обявление. Минаха петте години и вече е 2016 г., отбелязването започна.

ВБВ

 

София в сравнение с Цюрих:

1916 година, Цюрих: Юнг, Ленин и Дада.

 

Сега отново

95 години след началото, всичко вече е умряло. Поне два пъти.

Първо, по определение Дадаизмът няма смисъл. В крайна сметка няма и ефективно (пряко и плътно) литературно влияние. Съответно няма и действителен живот: да. НО пък именно така той става и остава дада. Ако искате рецепта и разбиране, чуйте…

Второ, Дадаизмът се е превърнал и преобърнал: в част от попкултурата. Тоталното отрицание отдавна е мода и обикновена необуржоазия. Работата с шрифтовете, визуалната колажна култура и спонтанността са част от културната индустрия. НО няма никакво значение дали Дадаизмът може да се продава в бутик, дали бунтът може да се остойностява, дали индустрията поглъща в себе си революцията, въстанала срещу самата нея…

Това, което има значение, е просто и безсмислено: дада не е. На пръв поглед „да-да” е самото отрицание, това е не-то, което винаги е остатък, което не може да бъде редуцирано до нищо, защото самото то е нищо; и спонтанност. Ето: истинският дадаист е срещу дада, казва Тристан Цара. НО ние яростно възразяваме. Защото всяко определение по дефиниция е мъртво, а с всяка смърт ние разбираме, обгръщаме, вкопчваме се в живота. Ето сега. Отново. И сега пак, отново. Повторението – това повторение – обаче деформира отрицанието, деформира Дада. „Сега отново” вече не е нищо същото. Нищото не е същото и вместо дада не е, ви предлагаме нещо отместено – повторението в своята най-фундаментална форма: редактирането.

 

Хаосът е

Дада обаче: Не е: Просто отрицание: А е хаос. Безпределното множество, плетос: пак хаос. Всеки хаос може да се преброи, да се остойности, да се превърне в единство. И това не е социална или политическа трагедия; това е индустрия, това е производство, това е творчество: изкуството на квантификацията и капитализма. Борбата срещу т.нар. „неолиберализъм” е борба срещу самия [днешен] Човек. Това е истината [сега], че Човекът е дълбоко изкуствен. А дада просто напомня, че всяко изкуствено нещо има спонтанност и хаос в себе си.

Да, времето неминуемо и постепенно преброява плетоса и той се превръща в изброимо множество, превръща се в гражданин, превръща се в социалност, икономика, политика, география, история. Затова и историческата фигура на Дадаизма е неизбежно фарсова, отмряла, ненужна и нелепа. НО пък дада не е.

Когато говорим за съществуването на хаоса, то говорим за заместването на Dasein с dada-sein. Ала след това заместване винаги се връщаме назад, обратно към Dasein. И днес, 95 години по-късно, провалът на Дадаизма е съвсем очевиден. Ние обаче отново разчитаме на него. Ето как:

 

Между

Дада не е азбуката, това не са числата, това не са звуците. Това е между. Това е срез. И тъй като този срез е непоносим, ние го структурираме, ние го въплъщаваме. Изкривяваме. Когато експериментът оголи среза, когато се яви дада, то нещата загубват смисъл; и стават досадни. Именно това е цената, която трябва да се плати, за да се види нищото – то нито има смисъл, нито има история. Това е всъщност досадата от липса на структура; психологическата умора от всяка истерия. И така: дада няма смисъл, дада е досадно.

Най-дълбоката причина за това е sapiens: обсесията ни по смисъла е неизкоренима. Тя е в нас, тя е същността на рода ни Homo. Това е неговата видова характеристика; и в този фундаментален смисъл дада е нечовешко, то не може да издържи. Ние винаги ще броим и ще се отдръпваме от него. Сапиенсът не обича произвол, не издържа на всепозволеност – омръзва му бързо, разсейва се. И веднага се връща към правенето на езици, структури, системи и йерархии. Ентропията е непоносима за по-дълго време, така че не чистото производство, а производството на езици, системи, структури и смисъл е това, което ни очарова. При хаоса най-много да останем известно време, а има ли време – той със сигурност ще приключи. Защо разчитаме тогава на него?

 

Post-factum

За съжаление всичко това, тук, е безвъзвратно закъсняло. И маргинално. Сто години по-късно напъните изглеждат немощни, резултатите съмнителни, контекстът изключително чужд. Затова цялата тази манифестация е неадекватна и дори прилича на неумело подражание; мимезис в най-нелепия смисъл. Именно обаче тук и сега, когато дада изглежда едновременно тривиално, закъсняло, неадекватно и празно, именно в този хронотоп то е в своята най-крайна абсурдност. Само тук то изглежда вече напълно невъзможно – и като идея, и като осъществяване, и като бъдеще.

Защото сега сме постфактум. А постфактум нещата изглеждат винаги трезви, аналитични, отдалечени, по-ясни. Да си припомним: сега е вече утрото след 1916, а не вечерта; и ние би трябвало да сме помъдрели и изтрезнели.

Напротив.

Ако обаче, в самото утро на баналността, сто години по-късно от дадаистичното пиянство, и след цялата производствена индустрия, която е погълнала напълно нищото (за пореден път)… ако обаче в самата трезвеност на дистанцията, след умората на борбата, след загубата на всички фронтове… ако обаче именно постфактум, когато събитията са вече само исторически и музейни, а не налични; когато времето е отсяло ценното и каноничното от случайното и истеричното… ако обаче именно в несвоевременността на нещата и времената, когато е напълно неудачно да се говори за победа при цялата катастрофа на модернизма… ако обаче именно когато любовта е вече отминала и адският стремеж се е оказал неуспешен в своите видения за бъдещето… ако именно в периферната софия на нещата, където вече уж „никой не чете” (дори и да пише), където нашата суетност се преплита с всеобщата отпуснатост, където маргиналната балканска култура „повтаря” с огромно закъснение някакви чужди и външни образци и се самоколониализира елитарно… ако именно когато вече дада е станало нещо напълно тривиално… ако тогава, когато вече няма никакъв смисъл…

Ако тогава има живот,

то това означава, че повторението и подражанието са всъщност нещо друго, че нищото е отново тук; то е винаги с нас. И няма значение контекстът, няма значение нито едно „ако”; нямат значение условията, епохата, мястото, качеството… няма значение нищо. Тогава дада е не само невъзможно, но то е вечното невъзможно.

 

И невъзможното

И когато казваме, че в крайна сметка дада е невъзможно, то това означава, че в крайната сметка на всички неща и нища, невъзможното просто стои.

 

т.е.: не дада,

Именно затова дада е мъртво, за да може да се живее нататък; да живеем ние, и те – следващите. А нататък и сега е редактирането: редактирането на манифестите, редактирането на класическите текстове, редактирането на бъдещите произведения, редактирането на нищото. Само редактираното може да се редактира. Всяко редактиране е придаване на структура. Всяко писане е структура. Но може – докато се поправя – да се оголва това, което е между структурата.

И така: продължението и противопоставянето на дада не е школа, това не е течение, това не е кауза, това е професия. Това е професията на „цензора”, превърната от обрязване на смисъла, в неговото отстояване – превърната в поезията на „трансформатора”. И тъкмо защото редакторите работят със смисъла, те са сякаш другото на дада. Всъщност работата със смисъла, работата със системи, работата със структури, методи, езици, емоции, мисли… цялата работа е запълване на нищото. И само редакторът е този, който го вижда, за да го запълва. Затова и го запълва. Ако позволим на редакторите да оставят на мира празнините, зевовете, неумелостта на стила, нескопосаната стилистика, то това означава, че сякаш редакторите не си вършат работата. А всъщност всяко оставено на мира нищо, е крачка напред, извън стила, извън школата, извън дада. Редакторите са спирачките на нищото и така те са единствените, които го докосват и дада не е. И чак сега, дада има смисъл, когато е погребано и когато на негово място идва редактирането и редакторите.

Симптоматично е, или дори това е най-важното, че дада е първично литературно течение, което атакува най-вече литературата. Сърцевината на движението са поети и писатели, които оповестяват края на литературата през 1916 година. Текстове винаги ще има, езикът ще ражда нови форми на изкуство, но литературата е погребана още тогава. Обръщането към колажа, към шума, към шрифтовете, към гласа, към представлението, хаоса, нищото: това е задният и празен (в)ход на литературата, изкуството и дори Просвещението. Редактирането обаче не е литература, то не може да отмре и затова по същество това е литературният остатък. Далеч отвъд историческите обусловености, отвъд деконструкцията, отвъд края на големите разкази и подобни щуротии. Защото редактирането не е контекстуален остатък, това е остатъкът по принцип.

Точно както дада е нищото по принцип. Това, че нищото има остатък е най-тъжната част за дадаизма, и единственото бъдеще за дада.

 

А редактирането…

Това предизвиква раздразнение: творецът твори, а после внезапно редакторите идват да поправят. Та те дори нямат авторски права, а само редакторски, и въпреки това поправят, намесват се, възразяват на авторското. Погледнато отстрани: редакторите са в края на всяка умора. Умората понякога трае дълго (исторически това са вече 100 години). Тя видимо започва точно след спонтанността, но всъщност е още преди нея. Умората от повторенията е умората от редакторите. Днешният свят е редакторски и заради своята серийност, и заради своята мрежова структура, и заради култа към споделянето и разпространението. Но редактирането, за което говорим, не е само репресия и депресия (репресивно може да бъде всичко йерархично; депресивно може да бъде всичко циклично). Редактирането в неговата непосредствена производителност е просто спонтанността на работата върху. (Нещото, нищото, нещото2, нещото1,2,3,4 – все тая…) Това, че днешният свят е редакторски, сериен и уморен, въобще не означава, че той осъзнава редактирането в неговата същност.

Напротив.

Той забравя и забранява произволното редактиране: чрез авторските права, чрез вече установените йерархии на смисъла, чрез популярната еталонна култура. Редактирането е нещо повече – това е неизчерпаемата страст към надграждане, към възкачване, към добавяне, към писане-след-четене, към промяна. Редактирането е революционно, то не започва от нищо, но познавайки нищото, променя нещото и настоящето. В този смисъл дада не е редактиране, но е включено в редактирането. Редакторът е продължение на дада, но е повече от дада.

Редактирането е неизличимо, за разлика от литературата. Хората, които я обичат, погребват и оплакват, знаят нейната дълбока ценност, но ние, родените след смъртта на литературата, знаем ценността на редактирането като изкуство. Това, което дада не е, но и също това, което следва и включва дада. За да не бъде нищото изключено отново, за да няма изобщо изключено трето, а напротив – изключителното трето. Затова редакторът обича и приема дада, за да го надхвърли.

Редактирането: това е изкуството на деформирането; това всъщност е най-тънката работа с нищото: oorzaakloos.

2 thoughts on “Дада не е (становище на Ред.гру за бъдещето на дадаизма като редактиране)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *